Понякога, когато ароматът на кожата ти ме обгърне, се питам. Когато се превъплътиш във фантазията ми  дори и невронните ми връзки се объркват.  Тялото ми само реагира на присъствието на твоето. И в тези съвсем кратки мигове се питам.

Дали си ти? Дали съм аз? Дали ще бъде? Дали не е било? Някога във времето, някъде в пространството. Преди някое и друго прераждане. Дали, или…?

Дали би могъл да бъдеш този, когото ще обичам? Дали бих могла да бъда тази, която ще обичаш? Ще можем ли да бъдем „ние”, докато бясно препускаме всеки към своите цели? Ще можеш ли да бъдеш мой? Ще можеш ли да ме направиш своя? Или вместо да се срещнем ще се разминем за пореден път?

И ако утре сутрин се събудя в леглото ти, ще ми направиш ли чаша кафе? Дали ще си разбрал, че в изящната извивка на топлата ми гръд се таят тайните за раждането на вселени? Дали ще си открил времето вътре в мен? Скритото, забравено, запазено от всички чужди спомени време. Годините, неразличими от секунди. Ще съумееш ли да спреш всички часовници, които зловещо цъкат в мен и предвещават смърт? Тик-так. Тик-так. Ще имаш ли смелостта да потърсиш себе си там някъде – в моето отминало бъдеще? И ако те няма, ще имаш ли търпението да чакаш, ще имаш ли силата да се случиш в новородените ми спомени?

Дали вероятността да съм правило с твърде много изключения те плаши? Или те предизвиква онази част от мен, която наричаш „мистична”? И ако за теб съм неизвестно, ще потърсиш ли решение като за всяка друга? Или ще ме оставиш нерешена и малко, по малко ще откриваш тайните ми? Бавно и полека, докато умората надделее и заспиш на меките ми длани. А когато се събудиш, дали ще бъда още неизвестна?

Дали ако един ден реша да се скрия от света, ще знаеш на коя луна да ме потърсиш? Дали когато плача, ще разбираш кои сълзи да се престориш, че не виждаш и кои – полека да изпиеш с устни? Ако един ден ме намериш потънала в някоя от мъглявините на далечна галактика, ще притихнеш ли до мен, ще се заслушаш ли в мъдрата тишина на необозримото? Или не ще намериш смисъл в прекомерното разнежване?

Ще ме целуваш ли внезапно? До обезумяване, до болка, до задух. Ще ме приласкаеш ли, когато имам нужда да бъда приласкана? Ще ме събличаш ли и телом и духом бавно, за да ме направиш своя и с плътта, и с мислите? Дали ще можеш да утeшаваш безсънието ми? Дали ако полуделите думи в главата ми ме събудят посреднощ, ще ме оставиш да ги изпиша върху тялото ти преди да са се стопили? Дали ще ме ревнуваш от гласовете в ума ми, които понякога задушават думите ти преди да стигнат до мен? Или от обувките ми, които ме отвеждат някъде далеч от теб?

Дали някога ще научиш как да ме имаш? Или всеки от нас ще си остане в своята галактика? Всеки със своята си несбъдната фантазия.

Аз се питам. Може би прекалено много, но се питам. А ти дали се питаш? Или просто чакаш? Но какво, кого и докога ще чакаш? Часовниците все още не са спрели…

Имал ли си някога усещането, че един сън може да промени деня ти? Виждал ли си как за няколко часа целият свят се преражда в спящите ти очи? Сънувал ли си? Преживял ли си?

Поредното пътуване се случи. На мен, с мен, вътре в мен, през мен. В очите, в ръцете ми, с цялото ми тяло.

Заспах в един чужд град, в едно голямо топло чуждо легло. В някой от малките часове на денонощието. Заспах, сънувах, събудих се. Събудих се в един друг непознат град, но все в същото чуждо легло. А отвън, зад студените стъкла светът беше друг. Друго утро, друго слънце се разтвори в зениците ми. Тишината на нечие чуждо безспокойство заплаши да спука тъпанчетата ми с оглушителния си писък. Един нов град проплака в своето ново прераждане. С нов пулс, с нов дъх, с нов ритъм. Учестен почти до болка. Готов да бъде опознат, превзет, умъртвен и някога отново прероден.

А уж лицата бяха същите. Същите хора и улици. Но сякаш с нов аранжимент. Сякаш нотите на този град бяха замръзнали и сега и лекият ми дъх ги караше да трептят. Чупливите им звуци се разплискваха и се блъскаха в заскрежените стъкла диво и истерично само, за да се отразят сами в себе си. Да се превърнат в собственото си ехо преди да заглъхнат.

Този град не ме чакаше, не ме търсеше, не ме искаше. Съществуваше необезпокояван от присъствието ми. Моето лично съществуване не значеше нищо за него. И без мен щеше пак да се случи. Но аз бях там. Съществувах в него, с него. С този непознат град. Прераждах го в себе си. В очите си, пиещи на глътки леденото утро. Аз и той се материализирахме в едно време, в едно пространство. Гледахме се, като че за първи път, през прозореца на един чужд дом. В едно взето назаем чуждо утро, бяхме опрели лицата си в студеното стъкло, аз отвътре, той – отвън. И мълчахме, за да не разтопим белотата.

А ти преоткривал ли си някога изгрева след съня?

Ако разпознаеш себе си в това

Sorry, всяка прилика с лица случайна… *

Поезия. Проза. Живот. Кое къде остава? Кое в кое къде се вписва? Ти знаеш ли? Май поезията остана в книгите, а ние ги забравихме някога много отдавна. А животът потъна в нечия проза, определено не в моята.

И спомените, някога тъй важни, от предишните животи ги забравяме и казваме, че са излишни. Ако те попитам „Помниш ли?” няма да си сигурен какво да отговориш, ще мълчиш и ще потръпваш. От този спомен толкова тръпчив, но твърде смътен, за да бъде формулиран в отговор. А всъщност има ли значение щом спомена далечен, принадлежал на някой друг, не ще се претвори в нова истина и скоро ще изчезне в тленната ти памет.

Днес се чакаме и гоним се, и все опитваме да се обичаме, а нещо не ни се получава. Някой с нещо замени романтиката и й залепи етикет „непристойно”. И често се улавяме да превъртаме, да изтриваме, да забравяме и после да презаписваме. Като на лента.

„Стоп! (Следва кратко обяснение. Стана ли ти ясно? Да? Добре. Продължаваме.) Любовна сцена 2009. Втори дубъл. Начало!”

Всички сме завършили актьорско майсторство, всеки в своята си школа. Само някой повече е бягял от практиката май. Учим се в движение. Изкривяваме образите за свое удобство. Гаврим се и изнасилваме нечия чужда мечта, без дори да си даваме сметка. На никой не му пука особено, нали автора е отдавна мъртъв. А именно на мъртвите уж дължахме уважение. И никой няма точна представа кой го раздава режисьор, кой – сценарист, кой – нещо друго. На всеки му пука за него си.

И на мен ми пука за мене си. Но не само…

To be continued…

*Ваня Щерева – Sorry, Ren

Внимавай, че във някой ден

и теб следи една Мадлен…

Знам. Няма нужда да говориш. Чула съм истината, видяла съм я, прочела съм я в линиите по дланите ти.  Разбирам я и я приемам. Не съм онази – единствената, неповторимата. Аз съм другата – поредната. Последната. Последното пристанище в твоя закъснял път. Позволи ми да те докосна, остави ме да те обичам по моя си начин.

Не, не си тръгвай – пиян си. Да, можеш да спиш в леглото ми. Аз ще ти простя. Ще ти простя и умората, и малките прегрешения. Ще забравя за снимката в портфейла ти, за аромата, за вкуса, който пазиш в спомените си. Ще се направя, че не виждам Мадлен да се разхожда в зениците ти. Че не я усещам на устните ти. Но тя, като всяка друга Мадлен е останала по теб, вътре в теб. В тихата ярост на разбитото ти сърце. В непремерената сила, с която мъжките ти ръце стискат крехките ми китки. В болката, която ми причиняваш, опитвайки се да убиеш нея. И те разкъсва отвътре, тази поредна Мадлен.

Ела при мен. Аз ще лекувам тъгата ти. Знам, че си й дал сълзите си и сега пресъхналите ти зеници ослепяват. Ела при мен, за да налея сълзите си в парещите ти очи. Ела, за да излекувам умората ти. Разкажи ми пак щом искаш. Няма значение, че вече си го правил. Говори ми, не оставяй Мадлен да изгаря в гърлото ти. Един ден и ти ще понесеш удари, предназначени за някой друг. За моят Мадлен от мъжки пол, който тогава ще се подвизава из зениците ми. Някой ден и ти ще изливаш сълзите си в пресъхналите ми очи, за да не ослепея внезапно.

Не се извинявай. Аз ще се престоря, че не е било. Знам, че не беше на себе си и не искаше да го направиш. Знам. Знам, че не ме целуна ти, а Мадлен…

*Ваня Щерева – Успешен флирт, Мадлен

(С любезното съдействие на Ангел)

http://vbox7.com/play:540d782b

Не сме ли малко ретро с тебе в тази неделна вечер (а може би е понеделник сутрин – ти кажи)? Май ни липсва само джазът, за да се влюбим случайно като по старите филми. Но джаз под уличните лампи няма, поне не в този век, в който живеем аз и ти. А някак си, без музика не ми се получават случайните влюбвания по улиците. Макар и роклята ми да е черно-бяла, не живеем с тебе в черно-бяла лента. Не сме извадени от мюзикъл и не танцуваме по потъналите в сънища тротоари. Нито аз съм трагичната Скарлет, нито ти си един скандален Рет. Не сме на сцена, нито на екран. Не сме “Отнесени от вихъра” и вероятно в този век никога няма да бъдем.

Някакъв необясним цинизъм се е пропил във времето, а през него и в нас. Забравили сме и джаза, и танците, и уличните лампи. Забравили сме да се разхождаме посред нощ с непознат. Да си говорим и да се чуваме.

И представа нямаш какви услия ми коства тази неделна вечер. Колко ми е студено в черно-бялата рокля и колко ми струва да прехапвам острия си език, когато споря с теб. Защото комбинацията от джазовата сцена и грубия реализъм ми изглежда като проява на лош вкус. Отровените смъртоносно думи нямат място в дъждовните сцени от филмите. Ако тази нощ аз и ти сме в някой стар филм, то на тези, които го гледат ще им се стори, че някой жестоко ни е объркал репликите. И вместо театрално да се питаме “да бъдеш или да не бъдеш”  се гледаме някак реално и говорим за опасните големи риби в реката, за теченията, за кражбите и за запетаите. Не ми се вярва някой да си купи билет за филм като този, в който се разхождаме тази нощ. Може би само влюбените, но не заради моята и твоята блестяща игра на екрана, а за да се скрият за малко в тъмното кино, да останат сами с трагикомичните ни образи и на излизане да се успокоят, че не са като нас.

А някак изключително не като по филмите идва и сцената, в която аз си тръгвам. Качвам се в таксито с лаконичното, реалното, профанното “Лека нощ”. И толкова. Липсва му развръзка на този наш филм, кулминация. Липсва му усещането за завършена любовна история. Май му липсва влюбването като цяло. И определено не като в ретро филм аз няма драматично да се обърна през рамо и да те спра с вик, нито ти пък ще подгониш таксито ми в опит да ме задържиш. Защото колкото и ретро да изглеждаме с теб тази нощ, все пак живеем в това днес, съществуваме в него и то съществува в нас. А в него джазът липсва и хората не се влюбват случайно посреднощ по улиците. Между репликите ни не се чува саксофон, а думите ни са по своему лишени от романтика, от усещане за вечност и щастлив край. И някак в пет след полунощ, рано в понеделник сутрин, нямаме много време да бъдем актьори. И ако изобщо имаме намерение да се обичаме ще бъде по някой по-простичък начин, с по-обикновени думи, малко по-рязко и малко по-хапливо. С малко повече цинизъм, пропил се през времето в нас, с малко повече реализъм и малко по-прагматично. И няма да имаме нужда от джаз. Ще имаме само нужда от време – да се виждаме, вместо само да се гледаме и да се чуваме, вместо само да се слушаме.

Ако някой продуцент види тази нощ на лента, мен определено няма да ме изберат за главната роля в следващия бродуейски мюзикъл. Защото, макар да ми се иска, тази нощ нямаше саксофони и аз не се влюбих случайно. Може би само откраднах отчасти историята ти и я пренаписах с моите поизкривени думи.

А колко малко ми трябваше, за да те обичам като на кино, на изтъркана филмова лента. Но ти не си моят Радо, а аз не съм твоята Албена… и, повярвай ми, не “Всичко е любов”.

Хубава съм. Знаеш ли колко съм хубава? Виждаш ли? Хубава съм. За тебе съм хубава. За очите ти. За ръцете ти. За устните ти. Хубава съм. И в сутрините ти. И във вечерите ти. Все съм хубава. За себе си съм хубава. Хубава съм, когато ме погледнеш. Хубава съм, когато се огледам в очите ти. Хубава съм, когато заспивам до теб. Знаеш ли? Виждаш ли? Разбираш ли? Колко съм хубава. Без грим и без прическа. Хубава съм дори преди сутрешното си кафе. Заради самото щастие ставам хубава. И усмивките ми са хубави. Толкова хубави. Като в стих съм хубава. Като в любовна поезия. Все за тебе. За твоята обич. За твоята усмивка и за твоите сълзи. И в сънищата ти и в мечтите ти. И за тебе, и за мене. Аз пак съм си хубава. И по улицата, и пред огледалото, и в спящите ми все още чаршафи. И за вятъра, и за слънцето, и за дъжда. Хубава съм. Дори и без да го разбираш. И мислите ми, и сълзите, и усмивките ми. Хубава. И в музиката, и в питието ми. Дори в цигарения ти дим пак съм хубава. И в безкрайно морската ми душа. И в аромата на планинските борове. В лятото и в младостта ми. Разбираш ли? Виждаш ли колко хубава ме прави щастието…

Когато намериш бълха в срамните си косми, вече официално си кучка. Безвъзвратно и необратимо. Дотук беше с репутацията ти на добро момиче. Край с твоята незначителност и незабележимост. Независимо дали бълхата е попаднала в срамните ти косми случайно, или не. Може и да не си я искала тази животинка, може и да не си знаела за нея, но на кого му пука. Кучка си по всички параграфи и толкова. По-добре да свикваш. Излезе ли ти веднъж име, то се залепя за теб като дъвка за горещ асфалт. Където и да отидеш върви две крачки пред теб. Казват, че венъж станеш ли алкохолик си оставаш такъв завинаги. И при кучките се получава така. Веднъж кучка – завинаги кучка. Никой няма да те пита искаш ли, не искаш ли. Кучка си и точка по въпроса! Нито някой ти иска мнението, нито пък  има склонност към преговори по темата. И ти определено нямаш думата. Дори бълхата има по-голямо значение от думата ти.

В момента, в който намериш бълха в срамните си косми, официално се стопява списъка с нещата, които “не ти се броят”. Фразата :” Направих го, ама то не се брои, защото…” трябва вече да я изхвърлиш от речника си. На кучките всичко им се брои. Когато си кучка, всички знаят колко цигари си изпушила, колко чаши си изпила, колко пъти си ходила до тоалетна и колко време си оставала там. Броят ти се и свалките, и целувките. Даже и фасовете в пепелника ти се броят. И сякаш с името ти се появява някакъв невидим архив, от който по всяко време може да се извади справка: на кой купон колко си изпила и с кого си се целувала. Край на тайните ти забежки. Всичките ти прояви се превръщат в обществена тайна.

В момента, в който намериш бълха в срамните си косми, значително нараства броят на нещата, които са ти позволени. Да му мислят не-кучките! Защото, в качеството си на кучка, диктуваш правилата на играта. И всичко се дължи на бълхата. От този ден нататък ти можеш да правиш всичко. Да пиеш и пушиш каквото и колкото искаш. Да се сваляш с чуждите гаджета само за спорта. Да преспиш с всички неподходящи мъже, които пожелаеш и да ги изриташ от леглото си, когато ти омръзнат. Да ги оставяш да те закарат до вкъщи и да попарваш надеждите им с едно “Лека нощ” на входната врата. Да ги притежаваш когато и както искаш. Да караш всички не-кучки да те намразват в момента, в който се появиш в полезрението им, защото им навлизаш в територията. И не просто минаваш, а превземаш със замах. А на тях не им остава нищо друго, освен да шушукат помежду си. Защото не-кучките просто не могат да се сравняват с теб. Твоята малка черна рокля е по-малка от техните черни роклички. Твоите червени нокти са по-огнени от техните. Токчетата ти са по-високи от техните. Извивките на тялото ти са по-изящни от техните. Дори жеста, с който отмяташ коса от рамото си е по-елегантен. Маниера, с който държиш цигарата си – по-сексапилен. И няма, просто няма как да се върнеш в предишния стереотип. Един червен светофар в главата ти свети и крещи: “Край! Дотук! Смяна на статуквото!”. Бълхата в срамните ти косми си е казала тежката дума.

Едни от най-големите преимущества на кучките са… кучетата. При вида на кучка в маркираната територия мъжете като с магическа пръчка се превръщат в кучета. Всички до един. Без изключения. С вирнати опашки и изплезени езици. Готови на всичко, за да те имат. Лаят се един друг, нападат се, зъбят се, хапят се. Спорят в чия територия точно си влязла и на кого точно се полагаш, без да съзнават, че територията всъщност е твоя и ти притежаваш всеки един от тях. Пред теб всички кучета са свободни, независимо от семейното им положение. Те всички те желаят. Искат да те превземат, да те обладаят. Да те превърнат в своя лична богиня-кучка. И са готови на всичко, за да го постигнат.

А онези не-кучки, които остават в сянката ти… те могат само да ти завиждат. Да се събират на групички и шушукайки си да те мразят. Да те убиват с поглед. Да те душат в сънищата си. Да чакат някое куче да им остави и на тях бълха в срамните косми. Огледай се, скъпа. Виж колко са отчаяни, че не могат да те разкъсат с беззъбите си усти. Почувствай хладните остриета, които забиват в теб очите им. Гледаш ли? Виждаш ли? Усещаш ли? Разбираш ли?… Майната им на всички, кучко! Аз се гордея с теб!

Питаш ме. Всяка сутрин, преди първата ми чаша кафе. Питаш как съм, а аз просто свивам рамене. Наистина ли искаш да знаеш тайните ми? Тези, които пазя от прехвалено благоприличие. Тези, които крия, защото „възпитаните момичета не правят така”. Питаш ме и чакаш отговори, които не съм сигурна, че искам да ти дам. Но знаеш ли…

Изморих се. Изморих се да сменям темата или да давам уклончиви отговори. Изморих се да свивам рамене. Изморих се от ежедневието си и от асансьора, който отново не работи. Изморих се да изкачвам стълби. Особено такива, които май не водят никъде. Но знаеш ли кое е най-изморително?

Сълзите ми. Изморих се да плача. В тъмното. В банята си. С лице, заровено във възглавницата. Зад бюрото си, пред листи, изпълнени с празнотата на невдъхновението ми. Само ако знаеше колко се изморих. Изморих се да няма кой да превърже раните ми. Раните, скрити зад гордото благоприличие на самотата ми. Раните, излети в сълзи, които никой не вижда, защото проливам тайничко. Скрита в някой тъмен ъгъл, за да не ви притеснявам, за да не се излагам, за да не нарушавам етикета. Но знаеш ли какво – и от това се изморих.

Изморих се дори от самата надежда. От самият процес на надяването, от чакането и от безполезните опити. От принудителната регенерация всеки път, когато изстръгнат от мен жизненоважен орган. От ранното ставане на следващата сутрин, защото етикетът не зачитал ранените сърца.

Изморих се да плувам без спасителна жилетка. Да се гмуркам без кислородна бутилка. Да вярвам в промяната и да си боядисвам косата, защото не мога да си боядисам душата. Изморих се от таласъмите, които бродят нощем из стаята ми и няма кой да изгони. Толкова много се изморих от собствената си болка.

И когато сутрин ме питаш как съм, не се сърди, че не мога да ти отговоря. Просто разбери, че не е прилично да се плаче на обществени места…