юни 29, 2008
· Публикувано в Празници и пълници
Днес е 29 юни (ако не ви е известно да ви известя). Много празници се събират днес, много нещо.
На първо място - аз вече съм си вкъщи и се чувствам добре 
Поздравявам себе си с този изключително светъл ден! Доброто настроение ражда в мен желанието да поздравя всички останали, които празнуват нещо си или просто се чувстват супер.
Да започнем с факта, че днес се отбелязва денят на светите апостоли Петър и Павел. Поздравени да се чувстват всички Пешовци, Павловци, Петри, Петранки, Павлини и т.н., и т.н. Да са живи и здрави, да сеят щастие и да жънат успехи! Петър и Павел били повелители на огъня и днес всички обреди в тяхна чест целят обуздаване на стихията. Така че поздравени от мен да се чувстват пожарникарите, гълтачите на огън, оксиженистите, леярите и всички, чиято професия е свързана с огъня.
Идва ред и на рождения ден на леля. И въпреки, че едва ли чете това, нека и тя да се чувства поздравена. Пожелавам й много щастие и топли дни (на зиморничав човек, какво друго да му пожелаеш освен топлина?!?)
Поздравявам и националния отбор по волейбол с днешната му победа над Испания с 3:2 гейма. Стискаме палци в оставащите 6 мача. Дано да жънете само победи!
И накрая, но не на последно място, поздрави за всички, коите днес са намерили поне една причина да се усмихнат. Аз ви се усмихвам, усмихвайте се и вие
юни 25, 2008
· Публикувано в Без категория
Знаеш ли коя съм? Знаеш ли каква съм? Не знаеш… Знаеш ли как обичам? А знаеш ли как убивам? Не знаеш… Нищо не знаеш… Затова ме обичаш. Защото не ме помниш. Не помниш как ранявм и пия кръвта ти от раните. Не помниш каква невинност се чете в погледа ми въпреки вината. Не помниш. А те убих в предишен живот.
Виновна съм. Пред Бог, пред себе си, пред най-близкия, пред НЕЯ. Потъпках и малката останала човечност в мен. И Я раних смъртоносно. Дотолкова, че да ми каже „Не искам вече да съм важна за теб!”. Близката, святата, най-важната. Поколебах се и все пак дръпнах спусъка. И вече е късно да кажа, че съжалявам. Защото от смъртта в мен се е родила убийца.
Стой сега далеч, за да не те убия отново. Доказах, че съм способна…
юни 18, 2008
· Публикувано в Поля от слънчогледи...
Само днес, между изгрева и залеза на слънцето, седем милиарда души на планетата ще разменят средно по 500 думи, на 6 912 различни езика. Което значи, че само днес на Земята ще бъдат употребени 3 500 милиарда думи. Някои от нас ще изричат лъжи, други – извинения, а трети – молитви. Някои ще говорят повече отколкото трябва, а други ще премълчават. Ще има думи на щастие, думи на гняв и на болка. Някои ще са внимателно осмислени, а други-спонтанни. 3 500 милиарда живи трептения, изгубили се в пространството.
Днес имам какво да ти кажа. Мога да го изкрещя в слушалката, но няма да е същото. Искам да гледаш в очите ми. Не ме интересуват “сложните обстоятелства”. Не ми пука какво ще помисли някой за мен. Имам да ти казвам нещо и въпреки, че вече го знаеш, съм готова да го изрека още милион пъти. Нямам време да чакам “подходящия момент”. Мъничката ми тайна расте в мен, човърка ме отвътре и не ми дава покой. Има една истина в мен, която държи да бъде чута и не приема НЕ за отговор.
Имам да ти казвам нещо. Днес, сега, веднага! Не утре, не “в по-удобно време”. Днес - между изгрева и залеза на Слънцето. Единственото Слънце в моята лична Вселена…
юни 16, 2008
· Публикувано в Поля от слънчогледи...
Събота сутрин. Пътувам на задната седалка в колата. Опирам чело на стъклото и вяло пускам града да премине през погледа ми. Тръгвам си. Махам се. Само за ден.
На изхода на града има колона автомобили. Пъплят като мравки към гробището. Задушница е. Живите отиват да почетат своите мъртви. А аз за пореден път бягам. Навеждам виновно глава и отминавам гробището. По-късно ще седна по турски в някой ъгъл и ще ям варено жито. Подсладено. Така се лекували горчивите спомени. С много захар. Почти до прилошаване. Защото така се прави на задушница – за помен на мъртвите и успокоение съвестта на живите.
Днес ще пътувам през поле от слънчогледи. Все още не разцъфнали, зелени. И само тук-таме стърчат жълтите лица на подранилите. На тези, които са пораснали преждевременно. И сега не са нито достатъчно зрели, нито достатъчно млади. Някак ненавременни. Почти като мен самата.
Ще сляза и ще откъсна. Само един. Ще го оставя в запустялата градина, там където ще запаля свещ. После ще я гледам как догаря и ще ям подсладено жито. Защото така се прави на задушница – за помен на мъртвите…
юни 8, 2008
· Публикувано в Кафе с мляко...
Луда съм – признавам си. Колко луда? Достатъчно, за да се изтърся у вас без покана. Хубаво е да има на кого да досаждаш в събота вечер. Хубаво е някой да ти предложи въображаемия си чадър в дъжда, да ти налее един малък джин и да ти посвири на китара. Обожавам ги тези безкрайни вечери с приятелите, които обичам.
В чашата ми плува последното кубче лед, а ние гледаме шантава комедия и се счупваме от смях. Държим се за ръце като анонимни алкохолици и внимателно следим разсъжденията на „О, боже на махмурлука” отоносно „антропоморфната персонификация”. Идиотизмиии… Отдавна не съм се смяла толкова много.
По някое време решаваме, че е време за музика. Спираме филма. Даваш ми пръв урок по китара. Мнееее. По-добре свири ти. Първо „Черно фередже”, после „Синева”, за да стигнем и до „Dust in the wind”. Накрая си пускаме Deep Purple – Sometimes I Feel Like screaming. А разговорът продължава да се върти около антропоморфната персонификация. Смях и идиотизми.
Обожавам ги тези вечери…
юни 1, 2008
· Публикувано в Поля от слънчогледи...
Вървя. По дънки и тениска. С оранжев шал. Колко познато…Без телефон – вече знам, че няма да ми се обади. Вървя и нищо не търся. Никъде не отивам. Мисля си за разни неща. Минали, недозабравени. Сълзи и радости. Срещи и разминавания, липси и надежди. Изгубени в собствената ми безкрайност. Мои. Или не съвсем.
От тъмното небе се спуска капка. После втора и трета. А аз вървя. Без посока. Тежко е вътре в мен. Задушно и мрачно. Прашна умора е покрила усещанията ми. Притъпила ги е. Скрила е болката ми под пласт пепел от изгорени спомени. И още една капка, и още една. Порой. Небето над мен плаче, а моите очи са пресъхнали. Хиляди малки, парещи болки напират да се плъзнат по лицето ми и да паднат в някоя локва. Почти като капките дъжд. Но не могат. Остават затворени в очите ми. Замъгляват погледа ми. Горят в зениците ми.
Около мен тичат хора. Скрити под чадърите си - всеки сам със своите мисли, забързан нанякъде. А аз се спирам на тротоара и просто наблюдавам. Нямам чадър и за никъде не бързам. От косата ми потичат струйки вода, обувките ми прогизват, а аз стоя и гледам как света минава покрай мен. Как времето се изнизва, без да ме пита дали и аз не искам да участвам. Дали и на мен не ми се живее. Дъждът танцува по кожата ми, по прашния тротоар и по зажаднелите листа. Отмива всичката нечиста умора, покрила тайната им, неразбираема красота. Как искам сега да пречисти и душата ми. В ума ми нахлуват думи, музика. „Here comes the rain again, falling from the stars…”. Дали идва от други светове? Този пролетен дъжд. Дали пада от звездите? Дали идва от изгубеният рай? От света на малкия принц и неговата роза? А може би идва от света на мъртвите. На тези, които се опитват да ни изпратят надежда.
Нещо в мен се пречупва. Под дъжда, на тротоара, под залязващото слънце, забулено в облаци. Връща се един стар спомен. Незабравен грях, скрит в мен. И пак тръгвам през пороите. В безпътен полет към нищото. А в душата ми мирише на дъжд. На измити листа. На пречистване…
Лежа на пода, върху меката си хавлия. Косата ми още е мокра. Лежа на пода и слушам как дъжда почуква в стъклата. Тихо, леко, монотонно. Нежният звън отеква в цялото ми същество. А една мъничка носталгия, свита на кълбо, тупка в гърдите ми. Малко по-лека. С тръпчив привкус на отлетял миг.
Потъвам в дъждовен сън. Не ме събуждай. Не ме връщай в прашната реалност. Още не…
Green Day - Wake Me Up When September Ends
май 29, 2008
· Публикувано в Поля от слънчогледи...
Питаш ме защо си тръгвам така. А как искаш да си тръгна?
Защо толкова държиш да се сбогувам с теб? Разбери, че не мога! Не искам! Как да застана срещу теб и просто да ти кажа „Довиждане, приятен ден…”? Може би, някоя друга, по-силна от мен, би могла. Аз не мога. Защо продължаваш да искаш това?
Не умея да се сбогувам с теб. Всеки път едно и също се повтаря. Сякаш вземаш мъничко парченце от мен и си тръгваш с него. Понякога грижливо го държиш в ръка, понякога просто го оставяш на стълбището. Ала всеки път крадеш от мен. Независимо дали си отиваш само за ден, или за цяла вечност. Всеки път.
Как искаш да ти кажа „Сбогом” когато знам, че това може да е последната дума отронила се от усните ми за теб? Как да те целуна за довиждане, когато това може да е последната ни целувка. Как?
Разбери, че ме е страх да се сбогувам с теб. Просто си тръгвам без да се обръщам назад. Искам да погледна през рамо, но не смея. Защото ме е страх, че няма да срещта погледа ти. Защото няма да понеса безразличието ти. Остави ме да си тръгна. Позволи ми да си отида без да ти кажа „Довиждане”. Остави и тази среща незавършена. За да има за какво да се срещнем отново. И аз няма да изрека думите си докрай. Потърси ме утре, за да разбереш какво имам да кажа. Не ме вини за слабостта ми! Разбери, че твоето „Довиждане” убива. Затова ме остави просто да вървя. Спри за секунда, погледай ме, но после тръгни. Ако още имаш какво да ми кажеш, потърси ме утре…
май 27, 2008
· Публикувано в Празници и пълници
Днес за някои е просто поредният 27 май. Слънчев или дъждовен. Безгрижен или пълен с проблеми. Ден като всеки друг. Но аз познавам един човек, за когото това е един спициален 27 май. Супер нЕмо или просто Емо. Не просто приятел, а супер герой!
Ако се запознаеш с Емо, по-добре предварително му приготви място в сърцето си - той обезателно ще го заеме. И въпреки че прегръдките по интернет не са като истинските…едно голямо *гушшшшшш* за моя супер герой!!! ( :
ЧРД, Супер нЕмо!
май 25, 2008
· Публикувано в Поля от слънчогледи...
Видяла съм хиляди изгреви и хиляди залези. Стотици бури и урагани. Смъртоносни порои, от които по-късно се е зараджал живот. Родена съм. От греховна целувка. От забранена любов между ангел и демон. Творение съм на Бог, но съм дъщеря на Дявол. Никога не съм виждала образа си. Нито във вода, нито в огледало. Не знам коя съм. Отгледана съм от птиците. Сигурно и аз съм птица. Знам, че имам криле. Ранени, прекършени от буря. Но все пак криле. Имам ято. Знам, че съм различна от тях. Гърдите ми са белязани с оранжево петно, а и крилете ми са други. Но все пак трябва да съм птица.
Ятото ми отлита. Днес. Искам и аз да отлетя с тях. Високо в небето. Където няма решетки и граници. Но дали ще успея? Дълъг е пътят към безкрая, а аз съм по-слаба от другите птици. Белязана съм с тежка душа. На ръба на скалата младите птици от ятото ми за пръв път разперват криле. Една по една. Някои по-плахо, други уверено. Отлитат.
А аз не мога. Мечтая за синева, давам всичко от себе си, но не ми достигат сили да полетя. Вятърът жалостиво ми шепти: „Ти не си като другите птици. Родена си. Оранжевото петно на гърдите ти те издава. На теб не е отредено да летиш.” . А аз на инат правя сетен опит. Но не успявам. Съвсем малко не ми достига, за да изпълня мечтата си и да съм щастлива. Съвсем малко. Но вече не ми достига въздух да се опитвам.
И чувам греховния повик на земята. На пръстта, от която съм се родила и която след време ще пие кръвта ми. Очите ми, устремени в чистото небе, се затварят, отмалели от вглеждане. Замъглени от сълзи. Може би, не съм готова за божествената синева. Може би, на мен не ми е отредено да летя и с крила да докосвам рая. Ще се откажа от небесата си. От полета, за който съм мечтала. От чистата красота. Ще остана в пепелта, при земните страсти. Със затворени очи, за да не виждам как отлитат птиците. Вече не вярвам, че мога да летя сама. Ще остана на земята и ще слушам как ятото ми отлита. Няма да забележат, че ме няма. Няма да им липсвам. Само празното ми място понякога ще носи далечния дъх на моето раждане. Ще остана…някъде далеч. И само плясъкът на чуждите криле ще напомня, че някога съм мечтала да бъда горда птица.
май 19, 2008
· Публикувано в Поля от слънчогледи...
Мечти недомечтани
или сънища недосънувани?
Песни недопяти
или пътища непропътувани?
Бели листи, неизписани
или спомени недозабравени?
Пълни чаши недопити
или болки все тъй изостовени?
Празни думи неизказани
или истини излъгани?
Обещания неспазени
или сълзи непропъдени?
Какво ще вземе днес от тебе,
Какво от мен ще вземе утре,
Това все недостатъчно време,
Тази малка проклета минута?…
