Питаш ме. Всяка сутрин, преди първата ми чаша кафе. Питаш как съм, а аз просто свивам рамене. Наистина ли искаш да знаеш тайните ми? Тези, които пазя от прехвалено благоприличие. Тези, които крия, защото „възпитаните момичета не правят така”. Питаш ме и чакаш отговори, които не съм сигурна, че искам да ти дам. Но знаеш ли…

Изморих се. Изморих се да сменям темата или да давам уклончиви отговори. Изморих се да свивам рамене. Изморих се от ежедневието си и от асансьора, който отново не работи. Изморих се да изкачвам стълби. Особено такива, които май не водят никъде. Но знаеш ли кое е най-изморително?

Сълзите ми. Изморих се да плача. В тъмното. В банята си. С лице, заровено във възглавницата. Зад бюрото си, пред листи, изпълнени с празнотата на невдъхновението ми. Само ако знаеше колко се изморих. Изморих се да няма кой да превърже раните ми. Раните, скрити зад гордото благоприличие на самотата ми. Раните, излети в сълзи, които никой не вижда, защото проливам тайничко. Скрита в някой тъмен ъгъл, за да не ви притеснявам, за да не се излагам, за да не нарушавам етикета. Но знаеш ли какво – и от това се изморих.

Изморих се дори от самата надежда. От самият процес на надяването, от чакането и от безполезните опити. От принудителната регенерация всеки път, когато изстръгнат от мен жизненоважен орган. От ранното ставане на следващата сутрин, защото етикетът не зачитал ранените сърца.

Изморих се да плувам без спасителна жилетка. Да се гмуркам без кислородна бутилка. Да вярвам в промяната и да си боядисвам косата, защото не мога да си боядисам душата. Изморих се от таласъмите, които бродят нощем из стаята ми и няма кой да изгони. Толкова много се изморих от собствената си болка.

И когато сутрин ме питаш как съм, не се сърди, че не мога да ти отговоря. Просто разбери, че не е прилично да се плаче на обществени места…

Тя пак се появи. Онази тръпка. Моята тръпка в петък вечер.

Не знаеш. Не знаеш за нежният гъдел, който се разхожда из тялото ми. Но аз знам и това е достатъчно. Поне за тази вечер. А тръпката е в мен. Все още мъничка и крехка. Топла. Едва родена.

Може би никога няма да разбереш. Но нея просто я има. Чувствам я, когато си близо. Толкова лека. Едва осезаема. Като дъх, като пеперуда. Една единствена пеперуда в мен. Умело скрила се от теб.

Тя е, която събужда розови облачета по лицето ми, когато ме гледаш. Тя е, която спира дъха ми за миг, когато те срещна случайно. Тя е, която пърха под миглите ми, когато дланите ти докоснат моите. Която ме кара да се взирам в устните ти, докато четеш, а после тайно да ги сънувам.

А ти не знаеш. Все още. Отново. Не си усетил как потръпвам, не си видял. И аз няма да ти позволя да видиш. Засега.

Защото това е моята тръпка и още не искам да я намираш в очите ми. Искам за кратко да й се порадвам сама. Докато пеперудата още е само една. Лека, нежна, магическа. Докато неуверено наднича през зениците ми. Докато  все още заспива в дланите ми. Преди да пожелае да заспива в твоите…

Дойде. Позакъсняла, задъхана от бързане. Завърна се от много, много далеч. За да изпълни земята със себе си.
Дойде, за да върне цвета не избелелите дни. За да вдъхне отдавна изгубения аромат на времето.
Моята пролет.
Промъкна се днес. В моя мързелив следобед. Огледа се в чашата ми студено кафе, усмихна се и ме целуна с лъчите на слънцето.
Дойде. Девствена. Чиста, нодокосната. Окъпана от дъждовете.
Дойде. Бременна. Сякаш бе утробата на земята. Сякаш носеше още незаченатите й плодове. Ягодите и черешите, цветята. Самият живот. Дойде с налятата си гръд. Готова да накърми своите новородени. Дойде жадна да роди живота на тази земя. Дойде, за да бъде майка на простото земно щастие. Дойде, за да отпразнува триумфа си над мрака и зимата.
Дойде. За да ми донесе своите вечери. Да върне моите бягства от свободата.
Дойде. За да накара учениците да бягат от час. Да натроши стъклата на ниските етажи и огледалата на автомобилите с футболна топка.
Дойде. За да оправдае умората ни. Да ни отнеме времето и да го запълни със свобода. Да отвлече вниманието ни от “важните” неща и на ни изведе на разходка.
Дойде. За да свали дебелите ни палта. Да изложи душите ни на показ заедно с тънките блузи и късите поли.
Дойде. И цинична, и романтична. Търсена, но неочаквана. Дойде млада, нахакана и гола. Без задръжки. Моята пролет.

Среща. Но за раздяла. Без дълго обмисляне и без много смисъл. Финални думи и погледи. Върнати ключове.

Неговият чай. Моето – късо, без захар. Почти любов. Бивша. Минала. Преживяна в кратки срокове. Погребален обред без време за оплакване.

 Внезапно. Без сладникаво протакане. Горчиво, рязко, без захар. Без упойка и главозамайване. Бърз разрез. Без кръв. Без болка. С малко цинизъм. И едно късо кафе.

Празни очи. Празни думи. Думи. Прекалено много думи. Малко въздух. Задух. Спазъм. Край.

И въздишка. И лице. И устни, но студени. Сбогом. Малко драма. Много цигари. Пак там – в кафето. Моето късо, без захар.

Не знаеш, че те сънувам. Никога не съм ти го казвала. Не знаеш как се промъкваш в неканените мисли на безсънието ми. Не знаеш толкова неща.

Не знаеш за думите ми. Не би разпознал парфюма ми. Не си виждал как сутрин се събуждат очите ми. Не можеш да си представиш колко са нежни ръцете ми, защото никога не съм те докосвала.

Дори не помниш срещите ни. Не си забравил лицето ми – просто не си го запомнил. Не си усетил погледа ми – как настоятелно се впива в силуета ти. И не – определено не знаеш как лекичко прехапвам устните си, докато се вглеждам в ръцете ти.

 А аз мълча, усмихвам се на собствените си покварени мисли. И те сънувам. Тайно. За да не развалям магията…

“Имало едно време…” пише за нея в приказките. Едно време – преди 18 години.

Родила се е преди осемнадесет години. Време достатъчно, за да се превърне в това, което е. И докато болезнено вдишвала първите си глърки въздух, вече чертаела пътя си. Път, който я отвел много далеч. Към стотици срещи и разминавания. Път, който я срещна и с мен. За да мога да й разкажа за истините си. За да мога да изслушам нейните.

Знаеш ли…искам да ти разкажа за нея. Бих могла да ти разкажа за дните й. Но нямам думи за това, което се чете в очите й. Не мога да ти разкажа за откровенията на кафевите й ириси. Защото то се чете само с душата. И колкото и да ти кажа, докато не видиш сам сълзите й, не би я опознал. Докато не прозреш какво събужда усмивките й, не би я разбрал.

Не се усмихвай ехидно, когато говоря за сълзите й, защото са свещени. Не се осмелявай дори да мислиш за тях с присмех. Защото утре или след година тя би могла да плаче и за твоите неоплакани болки. Както е плакала и за моите. За тези, които аз забравях да оплача, да приспя, да успокоя. И със сълзите си тя успокояваше, макар и за кратко, парещата болка в моите рани.

Не се усмихвай така. Не я гледай отвисоко сякаш е слаба. Защото утре може да се нуждаеш от силата й. От сълзите й и от обичта й. Способна е, повярвай ми…Способна е да те обича, заради това, което си. Способна е да те обича и въпреки това. Би могла да те спасява при всяко твое падение. Въпреки теб и въпреки себе си. Въпреки миналото и бъдещето.

И макар животът й да не е приказка, аз мога да го разкажа само така:

Имало едно време – едно време преди осемнадесет години. Един обикновен малък град, в който се родило необикновено момиче. Съдбата й начертала път, по който да върви. Този път я отваждал на много места по света, срещал я с много хора. Но пътят й не бил лек. Минавал през гъсти гори, стръмни планини, опасни мочурища. Често пълнел душата й със страх. Но тя нито за миг не се разколебала и въпреки страха никога не отстъпила дори крачка назад. И макар да не подозирала, тя носела дълбоко в душата си невероятна сила. С нея помагала на хората, които среща. Вървяла дълго в търсене на чудеса. Често падала или била ранявана. Ала никога не изгубила надежда. Изминали са осемнадесет години, откакто пътува. И въпреки всичкото това време още носи търпението в душата си, още пътува с надежда.

Днес, 6575-ия ден от пътуването, аз заставам на пътя й, за да направя поличба. За да предвещая, че ще намери чудесата, които търси. За да й вдъхна търпение да продължи търсенето. За да обещая, че когато на пътя има препятствия, аз ще подам ръка за помощ.

Нейната история има приказно начало. А някъде високо в звездите е написано, че ще има и приказен завършек. И всички ще заживеят щастливо до края на дните си.

Добро утро, мили мои! Добро утро, недосънувани и недоизречени. Добро утро на тези, които спаха и не спаха в леглото ми. На тези, които ме приспиваха и на тези, които ме събуждаха. Простете ми,че не ви казах “лека нощ”. Простете безсънието и безрасъдството ми. Благодаря ви за тази нощ и за предишните.

Спи ли ви се, мили мои? Рано ли ви събудих? Но аз само исках да видите изгрева. Раждането на новото слънце. Погледайте, мили мои! Погледайте и после се върнете към сънищата си. Ще затворя очите си, за да не ви е студено.

Простете ми, мили мои! Простете ми, безсмъртни! За това,че не съм вечна като вас. За това,че последният ми сън ще е безкраен. За това, че някоя сутрин ще се събудите без очите ми.

Добро утро, мили мои! Добро утро и лека нощ! Спете спокойни в очите ми, в обятията и сънищата ми. Докато все още съществувам. Докато все още премълчавам и сънувам. Простете ми,че ви обичам, любими. Лека нощ, мили мои!

Подари ми целувка! Рано сутринта на Коледа. Докато все още сънливо потърквам ходилата си под завивките. Целуни ме! Аз няма да кажа на никого. Обещавам. Дори вятърът, който зловещо бучи в комина, няма да разбере. Подари ми целувка със сутрешното кафе. От напуканите ти устни с аромат на канелени бисквити.  Това искам – само малко от чупливата ти нежост. Рано сутринта на Коледа. Докато всички спят. Докосни лицето ми! Съвсем леко, с върха на пръстите си и ме целуни. Както целуваш снежинките.

 И после послушай с мен заскрежената тишина на планинското утро. Докато сребърният ми дъх полепва по прозореца. Докато раменете ми потреперват леко под одеалото. Докато призраците под леглото ми още скърцат със зъби. Докато сънищата още не са напуснали очите ми. Докато все още реалността не е нахлула в утрото ми.

Защото искам малка зимна приказка. Рано сутринта на Коледа. Тук, където планината предвидливо ме е затворила в сърцето си. Само за няколко кратки минути. Няколко мига от вечността.

Малката празна стая. Матракът, сложен на голия под. Стените, покрити със снимки. И тя…отпуснала лице в дланите си. Седи си в стаята на топло и нищо не върши. Слуша часовника. Тик-так, тик-так.

Ръцете й не треперят, пулсът й е спокоен. Диша дълбоко, а в очите й не вали дъжд. В стъклата блъска студен вятър. И какво от това? – мисли си тя. Тик-так, тик-так – бързат нанякъде стрелките. А тя не бърза. Стои и чака. Чака звънеца, чака телефона. Но той не звъни.

А тя е спокойна. Няма го парещото усещане в стомаха. Има само тъпо и празно спокойствие. Него го няма, но тя е твърде изморена да го търси.

Седи си и бели портокали. Покрива пода с оранжеви късчета. Изпълва стаята с лепкав оранжев аромат. Седи си и чака. Бели си портокал и слуша часовника. А него още го няма. Тик-так, тик-так…

А може би той не обича портокали?

     Ваня Щерева – Портокалово момиче

Аз съм портокалово момиче
с боядисана оранжева коса
В къщите ви всяка вечер
аз надничам от реклама
за оранжеви неща
Чужда съм за теб,недостижима
плашеща назряла суета
Но без теб при мене идва зима
Портокалите престават да растат

Портокалово момиче
със оранжеви мечти
А обвивката ми разсъбличат
твойте маслинови очи

Аз съм портокалово момиче
и подкупно се усмихвамсрещу вас
Знам че само теб не те привличам

 моя цвят над тебе няма власт
Зимата пристигна посред лято
Портокалите посърнаха в миг
А пък ти се влюби в цяло ято
от кафяви непораснали жени

Аз съм портокалово момиче.
Нямам дом,будиник и компас
Но надежда имам че след мен
ще тичаш в някой портокалов кръгъл час.

http://www.vbox7.com/play:5482de80