Понякога, когато ароматът на кожата ти ме обгърне, се питам. Когато се превъплътиш във фантазията ми дори и невронните ми връзки се объркват. Тялото ми само реагира на присъствието на твоето. И в тези съвсем кратки мигове се питам.
Дали си ти? Дали съм аз? Дали ще бъде? Дали не е било? Някога във времето, някъде в пространството. Преди някое и друго прераждане. Дали, или…?
Дали би могъл да бъдеш този, когото ще обичам? Дали бих могла да бъда тази, която ще обичаш? Ще можем ли да бъдем „ние”, докато бясно препускаме всеки към своите цели? Ще можеш ли да бъдеш мой? Ще можеш ли да ме направиш своя? Или вместо да се срещнем ще се разминем за пореден път?
И ако утре сутрин се събудя в леглото ти, ще ми направиш ли чаша кафе? Дали ще си разбрал, че в изящната извивка на топлата ми гръд се таят тайните за раждането на вселени? Дали ще си открил времето вътре в мен? Скритото, забравено, запазено от всички чужди спомени време. Годините, неразличими от секунди. Ще съумееш ли да спреш всички часовници, които зловещо цъкат в мен и предвещават смърт? Тик-так. Тик-так. Ще имаш ли смелостта да потърсиш себе си там някъде – в моето отминало бъдеще? И ако те няма, ще имаш ли търпението да чакаш, ще имаш ли силата да се случиш в новородените ми спомени?
Дали вероятността да съм правило с твърде много изключения те плаши? Или те предизвиква онази част от мен, която наричаш „мистична”? И ако за теб съм неизвестно, ще потърсиш ли решение като за всяка друга? Или ще ме оставиш нерешена и малко, по малко ще откриваш тайните ми? Бавно и полека, докато умората надделее и заспиш на меките ми длани. А когато се събудиш, дали ще бъда още неизвестна?
Дали ако един ден реша да се скрия от света, ще знаеш на коя луна да ме потърсиш? Дали когато плача, ще разбираш кои сълзи да се престориш, че не виждаш и кои – полека да изпиеш с устни? Ако един ден ме намериш потънала в някоя от мъглявините на далечна галактика, ще притихнеш ли до мен, ще се заслушаш ли в мъдрата тишина на необозримото? Или не ще намериш смисъл в прекомерното разнежване?
Ще ме целуваш ли внезапно? До обезумяване, до болка, до задух. Ще ме приласкаеш ли, когато имам нужда да бъда приласкана? Ще ме събличаш ли и телом и духом бавно, за да ме направиш своя и с плътта, и с мислите? Дали ще можеш да утeшаваш безсънието ми? Дали ако полуделите думи в главата ми ме събудят посреднощ, ще ме оставиш да ги изпиша върху тялото ти преди да са се стопили? Дали ще ме ревнуваш от гласовете в ума ми, които понякога задушават думите ти преди да стигнат до мен? Или от обувките ми, които ме отвеждат някъде далеч от теб?
Дали някога ще научиш как да ме имаш? Или всеки от нас ще си остане в своята галактика? Всеки със своята си несбъдната фантазия.
Аз се питам. Може би прекалено много, но се питам. А ти дали се питаш? Или просто чакаш? Но какво, кого и докога ще чакаш? Часовниците все още не са спрели…