Не сме ли малко ретро с тебе в тази неделна вечер (а може би е понеделник сутрин – ти кажи)? Май ни липсва само джазът, за да се влюбим случайно като по старите филми. Но джаз под уличните лампи няма, поне не в този век, в който живеем аз и ти. А някак си, без музика не ми се получават случайните влюбвания по улиците. Макар и роклята ми да е черно-бяла, не живеем с тебе в черно-бяла лента. Не сме извадени от мюзикъл и не танцуваме по потъналите в сънища тротоари. Нито аз съм трагичната Скарлет, нито ти си един скандален Рет. Не сме на сцена, нито на екран. Не сме “Отнесени от вихъра” и вероятно в този век никога няма да бъдем.

Някакъв необясним цинизъм се е пропил във времето, а през него и в нас. Забравили сме и джаза, и танците, и уличните лампи. Забравили сме да се разхождаме посред нощ с непознат. Да си говорим и да се чуваме.

И представа нямаш какви услия ми коства тази неделна вечер. Колко ми е студено в черно-бялата рокля и колко ми струва да прехапвам острия си език, когато споря с теб. Защото комбинацията от джазовата сцена и грубия реализъм ми изглежда като проява на лош вкус. Отровените смъртоносно думи нямат място в дъждовните сцени от филмите. Ако тази нощ аз и ти сме в някой стар филм, то на тези, които го гледат ще им се стори, че някой жестоко ни е объркал репликите. И вместо театрално да се питаме “да бъдеш или да не бъдеш”  се гледаме някак реално и говорим за опасните големи риби в реката, за теченията, за кражбите и за запетаите. Не ми се вярва някой да си купи билет за филм като този, в който се разхождаме тази нощ. Може би само влюбените, но не заради моята и твоята блестяща игра на екрана, а за да се скрият за малко в тъмното кино, да останат сами с трагикомичните ни образи и на излизане да се успокоят, че не са като нас.

А някак изключително не като по филмите идва и сцената, в която аз си тръгвам. Качвам се в таксито с лаконичното, реалното, профанното “Лека нощ”. И толкова. Липсва му развръзка на този наш филм, кулминация. Липсва му усещането за завършена любовна история. Май му липсва влюбването като цяло. И определено не като в ретро филм аз няма драматично да се обърна през рамо и да те спра с вик, нито ти пък ще подгониш таксито ми в опит да ме задържиш. Защото колкото и ретро да изглеждаме с теб тази нощ, все пак живеем в това днес, съществуваме в него и то съществува в нас. А в него джазът липсва и хората не се влюбват случайно посреднощ по улиците. Между репликите ни не се чува саксофон, а думите ни са по своему лишени от романтика, от усещане за вечност и щастлив край. И някак в пет след полунощ, рано в понеделник сутрин, нямаме много време да бъдем актьори. И ако изобщо имаме намерение да се обичаме ще бъде по някой по-простичък начин, с по-обикновени думи, малко по-рязко и малко по-хапливо. С малко повече цинизъм, пропил се през времето в нас, с малко повече реализъм и малко по-прагматично. И няма да имаме нужда от джаз. Ще имаме само нужда от време – да се виждаме, вместо само да се гледаме и да се чуваме, вместо само да се слушаме.

Ако някой продуцент види тази нощ на лента, мен определено няма да ме изберат за главната роля в следващия бродуейски мюзикъл. Защото, макар да ми се иска, тази нощ нямаше саксофони и аз не се влюбих случайно. Може би само откраднах отчасти историята ти и я пренаписах с моите поизкривени думи.

А колко малко ми трябваше, за да те обичам като на кино, на изтъркана филмова лента. Но ти не си моят Радо, а аз не съм твоята Албена… и, повярвай ми, не “Всичко е любов”.

Хубава съм. Знаеш ли колко съм хубава? Виждаш ли? Хубава съм. За тебе съм хубава. За очите ти. За ръцете ти. За устните ти. Хубава съм. И в сутрините ти. И във вечерите ти. Все съм хубава. За себе си съм хубава. Хубава съм, когато ме погледнеш. Хубава съм, когато се огледам в очите ти. Хубава съм, когато заспивам до теб. Знаеш ли? Виждаш ли? Разбираш ли? Колко съм хубава. Без грим и без прическа. Хубава съм дори преди сутрешното си кафе. Заради самото щастие ставам хубава. И усмивките ми са хубави. Толкова хубави. Като в стих съм хубава. Като в любовна поезия. Все за тебе. За твоята обич. За твоята усмивка и за твоите сълзи. И в сънищата ти и в мечтите ти. И за тебе, и за мене. Аз пак съм си хубава. И по улицата, и пред огледалото, и в спящите ми все още чаршафи. И за вятъра, и за слънцето, и за дъжда. Хубава съм. Дори и без да го разбираш. И мислите ми, и сълзите, и усмивките ми. Хубава. И в музиката, и в питието ми. Дори в цигарения ти дим пак съм хубава. И в безкрайно морската ми душа. И в аромата на планинските борове. В лятото и в младостта ми. Разбираш ли? Виждаш ли колко хубава ме прави щастието…

Когато намериш бълха в срамните си косми, вече официално си кучка. Безвъзвратно и необратимо. Дотук беше с репутацията ти на добро момиче. Край с твоята незначителност и незабележимост. Независимо дали бълхата е попаднала в срамните ти косми случайно, или не. Може и да не си я искала тази животинка, може и да не си знаела за нея, но на кого му пука. Кучка си по всички параграфи и толкова. По-добре да свикваш. Излезе ли ти веднъж име, то се залепя за теб като дъвка за горещ асфалт. Където и да отидеш върви две крачки пред теб. Казват, че венъж станеш ли алкохолик си оставаш такъв завинаги. И при кучките се получава така. Веднъж кучка – завинаги кучка. Никой няма да те пита искаш ли, не искаш ли. Кучка си и точка по въпроса! Нито някой ти иска мнението, нито пък  има склонност към преговори по темата. И ти определено нямаш думата. Дори бълхата има по-голямо значение от думата ти.

В момента, в който намериш бълха в срамните си косми, официално се стопява списъка с нещата, които “не ти се броят”. Фразата :” Направих го, ама то не се брои, защото…” трябва вече да я изхвърлиш от речника си. На кучките всичко им се брои. Когато си кучка, всички знаят колко цигари си изпушила, колко чаши си изпила, колко пъти си ходила до тоалетна и колко време си оставала там. Броят ти се и свалките, и целувките. Даже и фасовете в пепелника ти се броят. И сякаш с името ти се появява някакъв невидим архив, от който по всяко време може да се извади справка: на кой купон колко си изпила и с кого си се целувала. Край на тайните ти забежки. Всичките ти прояви се превръщат в обществена тайна.

В момента, в който намериш бълха в срамните си косми, значително нараства броят на нещата, които са ти позволени. Да му мислят не-кучките! Защото, в качеството си на кучка, диктуваш правилата на играта. И всичко се дължи на бълхата. От този ден нататък ти можеш да правиш всичко. Да пиеш и пушиш каквото и колкото искаш. Да се сваляш с чуждите гаджета само за спорта. Да преспиш с всички неподходящи мъже, които пожелаеш и да ги изриташ от леглото си, когато ти омръзнат. Да ги оставяш да те закарат до вкъщи и да попарваш надеждите им с едно “Лека нощ” на входната врата. Да ги притежаваш когато и както искаш. Да караш всички не-кучки да те намразват в момента, в който се появиш в полезрението им, защото им навлизаш в територията. И не просто минаваш, а превземаш със замах. А на тях не им остава нищо друго, освен да шушукат помежду си. Защото не-кучките просто не могат да се сравняват с теб. Твоята малка черна рокля е по-малка от техните черни роклички. Твоите червени нокти са по-огнени от техните. Токчетата ти са по-високи от техните. Извивките на тялото ти са по-изящни от техните. Дори жеста, с който отмяташ коса от рамото си е по-елегантен. Маниера, с който държиш цигарата си – по-сексапилен. И няма, просто няма как да се върнеш в предишния стереотип. Един червен светофар в главата ти свети и крещи: “Край! Дотук! Смяна на статуквото!”. Бълхата в срамните ти косми си е казала тежката дума.

Едни от най-големите преимущества на кучките са… кучетата. При вида на кучка в маркираната територия мъжете като с магическа пръчка се превръщат в кучета. Всички до един. Без изключения. С вирнати опашки и изплезени езици. Готови на всичко, за да те имат. Лаят се един друг, нападат се, зъбят се, хапят се. Спорят в чия територия точно си влязла и на кого точно се полагаш, без да съзнават, че територията всъщност е твоя и ти притежаваш всеки един от тях. Пред теб всички кучета са свободни, независимо от семейното им положение. Те всички те желаят. Искат да те превземат, да те обладаят. Да те превърнат в своя лична богиня-кучка. И са готови на всичко, за да го постигнат.

А онези не-кучки, които остават в сянката ти… те могат само да ти завиждат. Да се събират на групички и шушукайки си да те мразят. Да те убиват с поглед. Да те душат в сънищата си. Да чакат някое куче да им остави и на тях бълха в срамните косми. Огледай се, скъпа. Виж колко са отчаяни, че не могат да те разкъсат с беззъбите си усти. Почувствай хладните остриета, които забиват в теб очите им. Гледаш ли? Виждаш ли? Усещаш ли? Разбираш ли?… Майната им на всички, кучко! Аз се гордея с теб!

Питаш ме. Всяка сутрин, преди първата ми чаша кафе. Питаш как съм, а аз просто свивам рамене. Наистина ли искаш да знаеш тайните ми? Тези, които пазя от прехвалено благоприличие. Тези, които крия, защото „възпитаните момичета не правят така”. Питаш ме и чакаш отговори, които не съм сигурна, че искам да ти дам. Но знаеш ли…

Изморих се. Изморих се да сменям темата или да давам уклончиви отговори. Изморих се да свивам рамене. Изморих се от ежедневието си и от асансьора, който отново не работи. Изморих се да изкачвам стълби. Особено такива, които май не водят никъде. Но знаеш ли кое е най-изморително?

Сълзите ми. Изморих се да плача. В тъмното. В банята си. С лице, заровено във възглавницата. Зад бюрото си, пред листи, изпълнени с празнотата на невдъхновението ми. Само ако знаеше колко се изморих. Изморих се да няма кой да превърже раните ми. Раните, скрити зад гордото благоприличие на самотата ми. Раните, излети в сълзи, които никой не вижда, защото проливам тайничко. Скрита в някой тъмен ъгъл, за да не ви притеснявам, за да не се излагам, за да не нарушавам етикета. Но знаеш ли какво – и от това се изморих.

Изморих се дори от самата надежда. От самият процес на надяването, от чакането и от безполезните опити. От принудителната регенерация всеки път, когато изстръгнат от мен жизненоважен орган. От ранното ставане на следващата сутрин, защото етикетът не зачитал ранените сърца.

Изморих се да плувам без спасителна жилетка. Да се гмуркам без кислородна бутилка. Да вярвам в промяната и да си боядисвам косата, защото не мога да си боядисам душата. Изморих се от таласъмите, които бродят нощем из стаята ми и няма кой да изгони. Толкова много се изморих от собствената си болка.

И когато сутрин ме питаш как съм, не се сърди, че не мога да ти отговоря. Просто разбери, че не е прилично да се плаче на обществени места…

Тя пак се появи. Онази тръпка. Моята тръпка в петък вечер.

Не знаеш. Не знаеш за нежният гъдел, който се разхожда из тялото ми. Но аз знам и това е достатъчно. Поне за тази вечер. А тръпката е в мен. Все още мъничка и крехка. Топла. Едва родена.

Може би никога няма да разбереш. Но нея просто я има. Чувствам я, когато си близо. Толкова лека. Едва осезаема. Като дъх, като пеперуда. Една единствена пеперуда в мен. Умело скрила се от теб.

Тя е, която събужда розови облачета по лицето ми, когато ме гледаш. Тя е, която спира дъха ми за миг, когато те срещна случайно. Тя е, която пърха под миглите ми, когато дланите ти докоснат моите. Която ме кара да се взирам в устните ти, докато четеш, а после тайно да ги сънувам.

А ти не знаеш. Все още. Отново. Не си усетил как потръпвам, не си видял. И аз няма да ти позволя да видиш. Засега.

Защото това е моята тръпка и още не искам да я намираш в очите ми. Искам за кратко да й се порадвам сама. Докато пеперудата още е само една. Лека, нежна, магическа. Докато неуверено наднича през зениците ми. Докато  все още заспива в дланите ми. Преди да пожелае да заспива в твоите…

Дойде. Позакъсняла, задъхана от бързане. Завърна се от много, много далеч. За да изпълни земята със себе си.
Дойде, за да върне цвета не избелелите дни. За да вдъхне отдавна изгубения аромат на времето.
Моята пролет.
Промъкна се днес. В моя мързелив следобед. Огледа се в чашата ми студено кафе, усмихна се и ме целуна с лъчите на слънцето.
Дойде. Девствена. Чиста, нодокосната. Окъпана от дъждовете.
Дойде. Бременна. Сякаш бе утробата на земята. Сякаш носеше още незаченатите й плодове. Ягодите и черешите, цветята. Самият живот. Дойде с налятата си гръд. Готова да накърми своите новородени. Дойде жадна да роди живота на тази земя. Дойде, за да бъде майка на простото земно щастие. Дойде, за да отпразнува триумфа си над мрака и зимата.
Дойде. За да ми донесе своите вечери. Да върне моите бягства от свободата.
Дойде. За да накара учениците да бягат от час. Да натроши стъклата на ниските етажи и огледалата на автомобилите с футболна топка.
Дойде. За да оправдае умората ни. Да ни отнеме времето и да го запълни със свобода. Да отвлече вниманието ни от “важните” неща и на ни изведе на разходка.
Дойде. За да свали дебелите ни палта. Да изложи душите ни на показ заедно с тънките блузи и късите поли.
Дойде. И цинична, и романтична. Търсена, но неочаквана. Дойде млада, нахакана и гола. Без задръжки. Моята пролет.

Среща. Но за раздяла. Без дълго обмисляне и без много смисъл. Финални думи и погледи. Върнати ключове.

Неговият чай. Моето – късо, без захар. Почти любов. Бивша. Минала. Преживяна в кратки срокове. Погребален обред без време за оплакване.

 Внезапно. Без сладникаво протакане. Горчиво, рязко, без захар. Без упойка и главозамайване. Бърз разрез. Без кръв. Без болка. С малко цинизъм. И едно късо кафе.

Празни очи. Празни думи. Думи. Прекалено много думи. Малко въздух. Задух. Спазъм. Край.

И въздишка. И лице. И устни, но студени. Сбогом. Малко драма. Много цигари. Пак там – в кафето. Моето късо, без захар.

Не знаеш, че те сънувам. Никога не съм ти го казвала. Не знаеш как се промъкваш в неканените мисли на безсънието ми. Не знаеш толкова неща.

Не знаеш за думите ми. Не би разпознал парфюма ми. Не си виждал как сутрин се събуждат очите ми. Не можеш да си представиш колко са нежни ръцете ми, защото никога не съм те докосвала.

Дори не помниш срещите ни. Не си забравил лицето ми – просто не си го запомнил. Не си усетил погледа ми – как настоятелно се впива в силуета ти. И не – определено не знаеш как лекичко прехапвам устните си, докато се вглеждам в ръцете ти.

 А аз мълча, усмихвам се на собствените си покварени мисли. И те сънувам. Тайно. За да не развалям магията…

“Имало едно време…” пише за нея в приказките. Едно време – преди 18 години.

Родила се е преди осемнадесет години. Време достатъчно, за да се превърне в това, което е. И докато болезнено вдишвала първите си глърки въздух, вече чертаела пътя си. Път, който я отвел много далеч. Към стотици срещи и разминавания. Път, който я срещна и с мен. За да мога да й разкажа за истините си. За да мога да изслушам нейните.

Знаеш ли…искам да ти разкажа за нея. Бих могла да ти разкажа за дните й. Но нямам думи за това, което се чете в очите й. Не мога да ти разкажа за откровенията на кафевите й ириси. Защото то се чете само с душата. И колкото и да ти кажа, докато не видиш сам сълзите й, не би я опознал. Докато не прозреш какво събужда усмивките й, не би я разбрал.

Не се усмихвай ехидно, когато говоря за сълзите й, защото са свещени. Не се осмелявай дори да мислиш за тях с присмех. Защото утре или след година тя би могла да плаче и за твоите неоплакани болки. Както е плакала и за моите. За тези, които аз забравях да оплача, да приспя, да успокоя. И със сълзите си тя успокояваше, макар и за кратко, парещата болка в моите рани.

Не се усмихвай така. Не я гледай отвисоко сякаш е слаба. Защото утре може да се нуждаеш от силата й. От сълзите й и от обичта й. Способна е, повярвай ми…Способна е да те обича, заради това, което си. Способна е да те обича и въпреки това. Би могла да те спасява при всяко твое падение. Въпреки теб и въпреки себе си. Въпреки миналото и бъдещето.

И макар животът й да не е приказка, аз мога да го разкажа само така:

Имало едно време – едно време преди осемнадесет години. Един обикновен малък град, в който се родило необикновено момиче. Съдбата й начертала път, по който да върви. Този път я отваждал на много места по света, срещал я с много хора. Но пътят й не бил лек. Минавал през гъсти гори, стръмни планини, опасни мочурища. Често пълнел душата й със страх. Но тя нито за миг не се разколебала и въпреки страха никога не отстъпила дори крачка назад. И макар да не подозирала, тя носела дълбоко в душата си невероятна сила. С нея помагала на хората, които среща. Вървяла дълго в търсене на чудеса. Често падала или била ранявана. Ала никога не изгубила надежда. Изминали са осемнадесет години, откакто пътува. И въпреки всичкото това време още носи търпението в душата си, още пътува с надежда.

Днес, 6575-ия ден от пътуването, аз заставам на пътя й, за да направя поличба. За да предвещая, че ще намери чудесата, които търси. За да й вдъхна търпение да продължи търсенето. За да обещая, че когато на пътя има препятствия, аз ще подам ръка за помощ.

Нейната история има приказно начало. А някъде високо в звездите е написано, че ще има и приказен завършек. И всички ще заживеят щастливо до края на дните си.