Премръзнало слънце се процежда през стъклените ми ръце. Облизвам напукани устни. Потрепервам. Той, моята зима, ме намята с бяла жилетка. „За да не ти е студено на душата” казва, а устните му са толкова близо, че усещам трептенията по кожата си.

Да – моята зима е мъж. Силни ръце, плътен глас и коса, посребрена по слепоочията допълват хладния аристократизъм, така присъщ на външния облик на сезона. Вероятно трябва да му дам друго име, Зима не може да го въплъти, но той не е нито Декември, нито Януари. Той е толкова невъзмутимо себе си, че както и да го нарека няма да успея да побера същността му в име.

Зимата е сезонът най-сложен за обичане. Той има тежък характер. Своенравен, доминантен, затворен, а отвътре толкова несигурен. Неопределено двойствен. От онзи особен тип мъже, които не търсиш, не очакваш, но просто ти се случват. И нещо в цялата им непостижимост те пленява, прави те подвластна на хладната непристъпност в телата им. Завладява те изкушението да се разходиш по тънкия прозрачен лед, зад който крият лицата си. За да провериш дали ще поддаде.

Неговият лед се пропука. Аз го пропуках. Без да го разтапям, за да не изчезне зимния чар. Нужен беше един единствен жест на ловките пръсти. И сега той ме обича. Обича ме най-силно от всички сезони. Обича ме като покровител, като притежател, като клептоман, който се страхува за вещите си. Зимата обича като за последно.  Зимата обича както никой друг!

Той обича да танцувам. Пуска банкнота в калъф за цигулка и уличните музиканти свирят само за мен…за нас. И танцуваме. Обувките ми, безкрайно неподходящи за студената вечер, пристъпват в такт, следвайки уверените му крачки. Дълги копринени чорапи, черна пола, бялата жилетка, която той ми подари – така ме харесва, така ме желае. Тялото ми дотолкова премръзва, че спира да усеща. Следвам неговото тяло в танца механично, а единственото потвърждение, че безчувсвените ми ходила пристъпват е отчетливо кънтящият в ледения въздух звук от черните ми токчета. Казва, че обича да танцува с душата ми без тялото да застава на пътя му. Покорява ме.

Той обича да целувам. Но неговите целувки са различни. Зимата целува до болка. Устните ми, изсушени от студения вятър, се нацепват до кръв. А той безмилостно ме обхваща с ръце и не ми позволява да се отскубна. Казва, че задно с болката, върху разкървавените ми устни ще остане и той. Ще го нося със себе си, с всяко вдишване ще го поемам навътре в гръдния си кош. Покорява ме.

Той обича да съм тиха. Гледа ме неодобрително, когато говоря твърде високо, когато се смея гръмко. Настръхва, когато някой се обърне, за да види откъде идва силния смях. Не обича да съм шумна. Не обича да ме изпуска от очи. Не обича чужди погледи да се разхождат по тялото ми. А когато се случи, той губи усещането си за самоконтрол. Чашите му превишават разумния брой, езикът му става по-хаплив, ръцете му – непремерено силни върху плътта ми. Обхваща го параноя, която не стихва дори когато вече ме е скрил у дома си. Ледено студените му черни ириси неумело прикриват бесния ужас, плъзнал по напукания от мен лед. Нервно проверява ключалките -  страхува се, че ще избягам. Покорява ме.

Той обича да го успокоявам. Слагам ръката си върху леденото му лице, запушвам устата му, за да не изрече думите, които не бива да чувам. Прокарвам пръсти през косата му, а после ги пускам свободно да се разходят по него. Усещам как дишането му влиза в упойващия ритъм на лъжливото спокойствие. Покорявам го! Разсъбличам душата си. Свалям излишното прикритие на премръзналото тяло и я отдавам напълно – безкомпромисно, инстинктивно. Горещото ми безпокойство прелива в ледената му непристъпност. Той се топи, аз се разтварям. Покорява ме.

Той обича да съм душа без тяло. Защото тогава съм най-много отдадена. Такава ме желае. Обича ме – както само лед може да обича стъкло. Привидно идентична съм. С единствената разлика, че не се топя, не поддавам. Покорява ли ме?

Премръзнало слънце се процежда през стъклените ми ръце. Облизвам напукани устни. Настръхвам. Той, моята зима, ме намята с бяла жилетка. „За да не ти е студено на душата” казва, а устните му треперят. Привидно спокоен, но и достатъчно прозорлив, той си дава ясна сметка, че ще избягам. Ще разбия ключалките на тесния за поривите ми дом, ще облека премръзналото си тяло и ще се втурна към нов сезон. Нужен ми е само знак, първият южен порив, който да затопли и раздвижи кръвта.

Признавам, че нещо от Зимата ще ми липсва. Но аз не умея да съществувам в един сезон. Не мога да съм покорена твърде дълго. Ще позимувам още малко. После силно ще парфюмирам бялата жилетка и ще му я оставя. Защото там, където ще избягам, непокорните души не се опитомяват с жилетки.

Има ли нещо по-безнадеждно от това да потънеш? Да хлътнеш бездънно, безсрамно, безумно, безДумно…

Има ли нещо по-безнадеждно от това да се влюбиш в една есен? Не в коя да е есен. В твоята персонално безутешна, лично бездомна есен. В есента, която никога не остава достатъчно дълго в живота ти. Която те подлъгва със своята щедрост, а после изведнъж опустява. И ти не можеш да я виниш, защото си даваш сметка, че тя е тук само за малко. Тук е, за да бъде пищна в своята недостатъчност. Тук е, за да те накара ненавременно да я обичаш, ненаситно да я пожелаваш, ненадейно да я изгубиш. Тук е, за да те прелъсти и после да избяга, оставяйки тялото ти тръпнещо в полумрака на подранилия залез.

Познаваш я тази есен, нали? Тази, която идва и ти предлага утеха за ограбеното ти лято. Която ти обещава топлината на слънчева целувка. Промъква се някак неусетно под краката ти и заменя пясъка със зловещо жълти листа. После завива разголената ти плът с кашмирен шал и душата ти, осиротяла след поредната раздяла с морския бряг, решава, че е срещнала новото си спасение. И макар някъде дълбоко в себе си да знаеш, че и тази среща ще се превърне в разминаване, се впускаш в безподобен флирт. Флиртуваш до обезумяване. Жадната ти същност изпива с удоволствие последните лъчи, докато зениците ти запечатват изящния оранж, покрил всемира. И се влюбваш. Глътка по глътка. Във всичко светло, топло, цветно… и сладко. Във всяка жълта ябълка, във всяко оранжево листо, във всяко черно зрънце грозде. Във всеки нежен лъч, плъзнал длан, за да погали паветата, по които стъпваш.

Есента, която обичаш, е бездомна. И в един от бездомните си дни тя започва тихичко да почуква по стъклата на прозорците ти с дъждовни пръсти. Влюбената ти душа опира чело в прозрачната хладна повърхност и й отнема само миг доверчиво да пусне бездомната в чупливия си храм. Точно този миг превръща влюбените в любовници. Флиртът се превръща в сливане на същности.  Душата ти хлътва някъде, в необозрима гънка на времепространството, изгубва се. И в най-върховия миг на прелюдията към вечността разбираш, че да обичаш есента е точно толкова безнадеждно колкото да си осъден на смърт и да се влюбиш в палача си.

Съвсем скоро есента, в която си се влюбил, си отива. Изстива, избледнява… Своенравно задига куфара от килера ти, напълва го с непостоянството си и тръгва, оставяйки мокри стъпки пред входната врата. След нея идва зимата, а после пролетта. Нещата край теб умират, прераждат се. И така до следващата есен, в която безнадеждно да потънеш. Кръговратите са толкова безкрайни, че започваш да се чудиш потъваш ли, или летиш, има ли дъно, към което стремително да падаш, или просто се носиш. Така е красиво да обичаш безмерно, че си склонен да изживяваш личната си безнадеждност отново и отново. Изпращаш есента с натежали и дъхави устни, усмихваш се, а после потреперваш. И дори преди да погледнеш през рамото си знаеш, че зимата вече те прегръща с бялата си жилетка…за да не остане непрегърната душата ти.