Архив за април, 2008

Зайче или Урок по обич

април 24, 2008 · Публикувано в Поля от слънчогледи...

Искам зайче. Мини зайче. Сивичко и с клепнали уши. Ама не аз да си го купя. Искам да ми подарят зайче. Иска ми се някой да сложи в дланите ми мъничката, мека топка. Да ми подари мъничко парченце живот. Една плаха и беззащитна прашинка Вселена. 

Искам зайче, защото…Защото… Трудно е за разбиране. Дори аз не се разбирам понякога. Искам зайче, защото никога не съм имала рибки. Чувала съм, че на децата им подарявали рибки. За да ги направят грижовни и отговорни. За да ги научат да обичат. Мен никой не ме е учил. Или съм отсъствала от практическия урок, или някой е забравил да ми го демонстрира. Наложи ми се да се науча сама. Трябваше да се запозная отблизо с метода проба-грешка. Да измисля за обичта си свои закони, зависимости и терминология. Наложи ми се да си създам цяла нова наука. Сам самичка.

 И изглежда днес, когато всички могат, аз не мога. Не умея. Не знам как да обоснова обичта си. На въпросите „Как?”, „Защо?” и „Колко?” не мога да отговоря. Защото на мен никой не ми е подарил рибка. Никой не ме е научил да обичам. Никой не ми е показал как се измерва обичта. И моята обич стана безмерна, безкрайна, безусловна. Не мога да я обясня. Не знам как се изчислява. Нито теорема, нито аксиома – нищо. Моята обич няма условия и граници. Не е логично следствие от каквото и да било. Просто я има. Появява се от небитието.

И днес, макар и с голямо закъснение, искам да се науча. Затова искам зайче. Искам някой да ми даде урока, който съм пропуснала.  Да ме научи да обичам. Да промени малко моята наука. Да ми постави граници. Или да ми покаже ново измерение на безграничното.

Искам зайче. Мъничко, меко и топло. Плахо и беззащитно. Мечтая да ми го подарят. Не просто зайче, а урок по обич…

 

Comments (2) »

За истинското изкуство

април 22, 2008 · Публикувано в Приказно

Тя вървеше по улицата както всеки ден. Прескачаше същите дупки и стъпваше по същия тротоар. Вървеше потънала в мислите си. Истинска жена – високи обувки, строга рокля, прибрана коса, перфектен грим. Недосегаема, безпогрешна, безусловен владетел на себе си.

- Болките се лекуват,красавице. Стопяват се, отминават, изчезват…

Тя изтръпна, спря. Усети тялото си отмаляло почти пред припадък. Очите й,пълни със сдържани сълзи и въпроси, се обърнаха назад и срещнаха погледа на стария художник. Години наред…години не беше чула нито дума да се отрони от напуканите устни. Сивите очи бяха винаги мъртви, вгледани сякаш отвъд очевидното. Просто уличен художник. Всеки ден на своя ъгъл. Беше се превърнал в неизменна част от пейзажа. Как можеше да знае неща толкова дълбоко скрити в тялото й?

Следващите две минути се изнизаха като в транс. Опомни се в кафенето на отсрещния тротоар. Овладя себе си. Изгони страха от очите си.

-         Какво знаеш ти за моята болка? Дори не знаеш името ми.

-             Аз съм художник. Прехранвам се от това, че забелязвам. От години те виждам да минаваш покрай мен. Виждам как закъсняваш за работа, как бързаш за среща, как се прибираш с компания. Аз съм този… единственият, който те е виждал да плачеш в дъжда. Не знам как се казваш или какво работиш, но знам коя си…

Мълчание. Кафе. Цигара. Бял лист и молив.

-          Не ме рисувай – не искам.

-             А какво искаш? Защо ме доведе тук? За да ти дам истините, които търсиш? Аз нямам отговори.

Още мълчание…

-             „ Нарисувай ми, художнико, сълза. От душата ми вземи боите…” – изрече тя и тъжна усмивка пробяга по лицето й. Как да се скрие от някой, който вижда отвъд очевидното.

- Може би. – каза той.

- Защо ми каза онези неща? Там – на тротоара?

- Защото имаше нужда, красавице. Все някой трябва да види болката ти. Ако с грим и високи обувки можеш да се скриеш от другите, от мен не можеш.

И така около час. Две кафета, няколко цигари. Недомлъвки и отвлечени разговори за една абстрактна болка. Накрая, върху листа имаше една роза.

- Червена, красавице. Специалния цвят на силните жени.

 Тя се усмихна тъжно и пое розата от напуканите му ръце.

 

-         А защо нарисува бодли? Защо не от „безопасните“. От тези, които не ме карат да плача в дъжда.

-             Защото е истинска. Розите без бодли са изкуствени. Една истина мога да ти дам, красавице. Това е тя. Истинските рози бодат. Другите може да са красиви и безопасни, но са отгледани в парник. Мамят с лъжовен аромат. Виж мен. Ако исках, днес картините ми щяха да висят по стените на галериите, а непознати богаташи щяха да плащат космически суми за тях. Но аз останах на улицата. Близо до хората. Където мога да им подарявам малките си истини. Където виждам отблизо как изтича времето. Така го разбирам истинското изкуство. Да живееш на инат. Напук на всичко и всички. Болката да се смесва в тръпчив коктейл с радостта. Такъв е животът, красавице. Мръсен, пулсиращ. Бодлив…като твоята роза…

 

 

 

 

 

Comments (2) »

Жълтите цветя

април 16, 2008 · Публикувано в Кафе с мляко...

   Часът е около четири следобед. Идеално за моята чаша студено кафе с мляко. Докато чакам кафето да изстине си взимам душ. Шляпам с босите си крака из апартамента и оставям мокри стъпки по пода. Избирам си бельо на цветя. Пускам радиото, а оттам се чува …Омръзна ми от стария ден. На стоп асансьорът ще вземе и мен… Обичам я тази песен. Поглеждам се за миг в огледалото и се чувствам странно. …Избрах си път и малко небе. Ще литна високо с небето в ръце…

А в огледалото едно момиче с мокри, неподредени къдрици и бельо на синьо-розови цветя  ми се усмихва уморено. Цял ден си мечтая за това кафе. То ме събужда, отпуска ме, но все пак… Едно странно усещане за  сънливост се е загнездило в мен. Не в тялото – в ума ми. …Жълтите цветя на зелените поляни. Сини езера плуват в капки от океани… Не ми се стои повече тук. Искам някъде другаде. За седмица, за ден или за час. Някъде далеч от този град, от тези хора, от тези мисли. Някъде, където цвета на дните е друг. Където сутрините идват с аромат на какао или на морска сол. Искам ги тези жълти цветя. И зелени поляни искам, и езера, и океани. Искам поля от слънчогледи. Напоследък в съня ми се промъква лъскава хотелска стая. Още е рано да търся цъфнали слънчогледи, така че ще съм доволна и на хотелска стая. Някъде далеч оттук. Където мислите ми няма да ме открият. Където никой няма да ме търси …Рисувай дъжд, рисувай площад. Рисувай света си върху целия свят… Седя на един стол до прозореца, пия кафе и гледам зелените листа отвън. Представям си как рисувам дъждовни капки по стъклата. А водните ми бои отдавна събират прах в някой шкаф. Отдавна съм отвикнала да рисувам по прозорците. Всъщност вече изобщо не рисувам. Стените, стъклата, вратите ми…всичко е чисто и подредено. Едноцветно …Избираш ти цвета на деня, цвета на дъгата, цвета на света… Искам си водните бои, по дяволите. Искам да се кача в колата, да смъкна стъклата и да усиля музиката. Да отпраша към хоризонта. Без карта, без определена посока, без крайна цел. Някъде, където има жълти цветя и зелени поляни. Искам и слънце, и вятър, и дъжд. Искам да танцувам в ритъма на тишината. Насред поля от слънчогледи. Искам въздух. Да вдишам дълбоко, почти до болка. И да крещя. Знам, че ще се върна тук. При хората и мислите, от които бягам. Но искам малко време за мен. Някъде далеч. Няма значение къде. Просто не тук. Искам да съм свободна. За мъничко. Да се озова на място, където почти не съществувам, а същевременно съм цялата вселена.

   Искам просто да тръгна. Да пътувам към залеза. Не заради мястото, на което отивам, а заради самото пътуване.

Comments (1) »

Споделена отрова

април 14, 2008 · Публикувано в Поля от слънчогледи...

   Петък вечер. Седим един до друг на масата в приятно бистро. Вяло следя разговорите, които се водят около мен. Не искам да съм тук. Мислите ми са някъде много далеч. И аз не знам къде точно. Просто не са тук. От време на време се поглеждаме заговорнически – знаем, че има нещо, за което трябва да говорим, но не пред всички останали. Симпатична сервитьорка се върти около масата, разнася чаши и чинии, усмихва се мило. А какво ли е в душата й? Дали изобщо й е до усмивки. Бързо ми омръзват душевните терзания на дребната, руса женица и мислите ми хукват някъде другаде. Слагаш ръката си върху коляното ми и привличаш вниманието ми. Навеждаш се над масата и тихичко ме питаш:
-        Къде е прословутата “KARELIA”?
Виновно се усмихвам и посочвам чантичката си.
-        И кога ще пушим? – питаш ме шеговито.
Предпазливо се оглеждам за любопитни слушатели. След като установявам, че околните не изглеждат ни най-малко заинтригувани от разговора ни, отговарям:
-        Ако искаш, още сега можем да се измъкнем за по един фас.
-        Хайде.
-        Ама ти сериозно ли? – повдигам въпросително вежди.
-        Да. – лаконично отговаряш и се запътваш към изхода.
 
   Взимам чантичката си и тръгвам след теб по извитите стълби към изхода. Свиваме зад ъгъла и сядаме на един бордюр. Предполага се, че тук няма да ни хванат. Вадя си цигара и ти подавам кутията. Ти също взимаш една, а после ми поднасяш огънче. Като в стар филм – джентълменът пали първо цигарата на отегчената дама, после и своята.
-        Ти май си влюбена, а?
   Как ми се иска да те излъжа. Да ти кажа, че не съм. Да те погледна в очите, изкуствено да ти се усмихна и нагло да те излъжа, че всичко е наред. Обаче не мога. От другите мога да се крия. Мога безсрамно да лъжа, а после виновно да плача сама в някой ъгъл. Теб обаче, не мога да те лъжа. Гледам те как пушиш и ми става по-леко. Хубаво ми е да знам, че си тук за мен. Че палиш, само заради мен и моите пороци. Не е хубаво от моя страна, но е така.
 
Дръпваш по-силно от цигарата си и се закашляш:
-        Стига ми толкова. По една на година ми е достатъчна–  стъпкваш фаса с обувката си.
-        Като не искаш да пушиш, защо ми изпуши цигарата?
-        Не е хубаво да пушиш сама.
-        Няма ли и ти да ми дръпнеш вдъхновяваща реч, за това колко е вредно и как сама се убивам.
-        Не. Нямаш нужда от „вдъхновяваща реч”. Ти си знаеш какви ги вършиш. Като те гледам, явно си имаш причини.
   Точно затова те обичам. Защото погледът ти ме кара да събличам душата си. Да ти признавам и най-тежките си грехове, и най-съкровените тайни. Защото теб не умея да те лъжа. Не ме укоряваш за грешките ми. Изслушваш ме, а накрая ми казваш, че съм прекрасна. Знам, че си един от малкото, на които мога да се обадя в 3 сутринта, за да кажа „Липсваш ми”.  И нямам нищо против да чуя скритите ти мисли. За твоите тайни имам специално отредено място. В сърцето ми, точно до моите собствени.
 
   И с тези истини в очите си те обрекох да бъдеш мой изповедник. За пръв път от много време бях защитена. Приседнала на мръсния бордюр, притихнала на рамото ти. В душата ми беше по-леко, в очите – по-светло.
   Сега се замислям какви неща може да направи с теб една споделена тъга. Една мъничка болка, изречена на глас. Едно късче споделена отрова…
                                                               

Comments (1) »

Unforgiven

април 13, 2008 · Публикувано в Поля от слънчогледи...

   Неопростена съм. Като мъничък грях. Като изневяра, като лъжа. Като бягство от теб и от себе си. Грешна съм. Ала неопростена. Никой не ми прощава греховете. Само сълзи пречистват душата ми. Не ми дават причастие, защото не спазвам пости. Хищна съм. Алчна. Хапя, разкъсвам и убивам. Пия кръвта от чуждите рани. На това са ме научили греховните очи на моя Бог… И все пак не получавам прошка.
   А съм всеопрощаваща. Прощавам ти, дори когато знам, че ме лъжеш. Не на всеки бих простила така. Но погледът в очите ти ме прави подвластна. Подчинява ме. На теб и на мен самата. И съм готова. Дори да не искаш моята прошка ще ти я дам. Защото искам да направя от себе си подобие на Бог. Да стана всевластваща, но  все пак подчинена на теб.
 
   Защо те пускам при себе си? Знам, че пак ще си отидеш. И все пак отварям вратата, предлагам ти да седнеш, правя ти кафе. Следя те внимателно да не направиш някое по-рязко движение и да ме докоснеш. Но знам, че само една дума е достатъчна и отново ще ме притежаваш. И пак ще ти вярвам, и ще се моля този път да останеш.
   Такава съм – неопростена и всеопрощаваща. Аз съм и хищникът, и вечната жертва. Ангел съм, но с инстинкти на убийца.
 

Leave a comment »

Акустика

април 8, 2008 · Публикувано в Поля от слънчогледи...

Тази нощ спах дълбоко. Както се прави след много сълзи и много водка. Спах непробудна и необезпокоявана. Сънувах празни сънища. Без слънца, които да ме будят. Не се усмихвах на никого в съня си. Никой не ме е карал да притаявам дъх в трепетно очакване. Нямаше луна, която да вълнува морето ми. Пълнолунието се беше удавило в горчива, мътна смес от водка и сълзи.

 

Събудих се в чуждо легло. Сама. Нямаше главоболие или световъртеж. Нямаше нищо. На пода до леглото се търкаляше празната бутилка от снощи, а чашите си стояха недокоснати на масата. Така както ги сложи там. На нощното шкафче намерих кутия “KARELIA” , за която нямам спомени, и препълнен пепелник. По един от фасовете личеше моето червило, така че това явно бяха моите цигари. До пепелника стоеше бележка: „Отивам на работа. Има студено кафе на масата в хола и прясно мляко в хладилника. Заключи, когато си тръгваш и остави ключа у съседката”. Как ме изкушава. Обикновено, дори само от мисълта за студено кафе с мляко ми става хубаво. Но не и днес.
Нямам часовник. Не знам колко е часа. Нямам представа дали е сутрин или ранен следобед. Не помня кога съм си легнала и какво точно се е случило снощи. Придърпвам завивката, прегръщам възглавницата и впервам поглед в тавана. В бялата му празнота се отразяват всичките ми мисли и желания. Защото съм куха отвътре, мъртва, бяла. Без оттенъци и  светлосенки. Снежнобяла и спокойна. Кротка и примирена. Паднала отвисоко и почти спасена. Изморена… От истини и от лъжи. От сълзи и изнасилени усмивки. Изморена от милионите липси, в които съм се превърнала. Лежа си и се взирам в тавана. Вече нищо не искам и не очаквам. Музиката в мен е притихнала. Чуват се само ударите на сърцето ми. Но и те са някак отслабнали, безболезнени. Нямам вече болка и сълзи. Нямам отчаяние, гняв или ревност. Нямам. Вървя през себе си и не намирам нито музика, нито глъч. Само стъпки. Мои и чужди, ала все пак само стъпки. А в душата ми мирише на току-що отминал дъжд. На пресъхнал в очите ми плач. И се пренасям в едно друго себе-си-измерение. Дълбоко вътре в празното ми тяло. Там където чувам ехото от диханията си. Където ударите на сърцето ми безчувствено отекват в собствените ми стени. Това е то – Акустика…

Comments (4) »

Черна котка

април 4, 2008 · Публикувано в Поля от слънчогледи...

Уж не съм суеверна. Поне не много. И все пак…

Тази сутрин черна котка пресече пътя ми. Не й обърнах внимание, а може би трябваше. Половин час по-късно крехкият ми свят започна да се разпада. Слънцето ми стремително се спусна към хоризонта и в своя залез изгори крилете ми. Залезе без да ме пита и без да ми даде обяснение. За миг останах сама – на тъмно и студено. Ранена и виеща от болка. Една стена от мрак ме отдели от пулсиращия свят около мен. Зави ми се свят. Сърцето ми се опита да разкъса гърдите ми със силата на ударите си. Спрях да чувам и виждам. Започнах да падам. Насрещния вятър прекърши и без това ранените ми криле. Паднах от толкова високо.

Черна котка пресече пътя ми. Греховната ми черна душа реши да ми отмъсти. Опитах да я убия но тя се прероди. Като котка с девет живота. Безсмъртните ми грехове стовариха върху пребледнялата ми плът зловещата си сила.

Като в транс се прибрах вкъщи. Скрих се от целия свят. Скрих се…в банята си. И там тихичко ридах, свита на кълбо на плочките под душа. Там, където никой не може да види сълзите ми. И нямаше кой да превърже раните ми.

Comments (4) »