Тази нощ спах дълбоко. Както се прави след много сълзи и много водка. Спах непробудна и необезпокоявана. Сънувах празни сънища. Без слънца, които да ме будят. Не се усмихвах на никого в съня си. Никой не ме е карал да притаявам дъх в трепетно очакване. Нямаше луна, която да вълнува морето ми. Пълнолунието се беше удавило в горчива, мътна смес от водка и сълзи.
Събудих се в чуждо легло. Сама. Нямаше главоболие или световъртеж. Нямаше нищо. На пода до леглото се търкаляше празната бутилка от снощи, а чашите си стояха недокоснати на масата. Така както ги сложи там. На нощното шкафче намерих кутия “KARELIA” , за която нямам спомени, и препълнен пепелник. По един от фасовете личеше моето червило, така че това явно бяха моите цигари. До пепелника стоеше бележка: „Отивам на работа. Има студено кафе на масата в хола и прясно мляко в хладилника. Заключи, когато си тръгваш и остави ключа у съседката”. Как ме изкушава. Обикновено, дори само от мисълта за студено кафе с мляко ми става хубаво. Но не и днес. Нямам часовник. Не знам колко е часа. Нямам представа дали е сутрин или ранен следобед. Не помня кога съм си легнала и какво точно се е случило снощи. Придърпвам завивката, прегръщам възглавницата и впервам поглед в тавана. В бялата му празнота се отразяват всичките ми мисли и желания. Защото съм куха отвътре, мъртва, бяла. Без оттенъци и светлосенки. Снежнобяла и спокойна. Кротка и примирена. Паднала отвисоко и почти спасена. Изморена… От истини и от лъжи. От сълзи и изнасилени усмивки. Изморена от милионите липси, в които съм се превърнала. Лежа си и се взирам в тавана. Вече нищо не искам и не очаквам. Музиката в мен е притихнала. Чуват се само ударите на сърцето ми. Но и те са някак отслабнали, безболезнени. Нямам вече болка и сълзи. Нямам отчаяние, гняв или ревност. Нямам. Вървя през себе си и не намирам нито музика, нито глъч. Само стъпки. Мои и чужди, ала все пак само стъпки. А в душата ми мирише на току-що отминал дъжд. На пресъхнал в очите ми плач. И се пренасям в едно друго себе-си-измерение. Дълбоко вътре в празното ми тяло. Там където чувам ехото от диханията си. Където ударите на сърцето ми безчувствено отекват в собствените ми стени. Това е то – Акустика…
BORIME4KA каза,
април 9, 2008 @ 7:25 am
МЗ предупреждава: Тютюнът вреди на вас и на другите около вас!
Мицева каза,
април 10, 2008 @ 10:49 am
… а някои неща водят пък до душевна смърт! Какво ти значи в случая някаква цигара?!
Svetlina каза,
април 10, 2008 @ 12:18 pm
Нали – чуждите тавани и чуждите легла осигуряват специално звучене на всяка обикновена мисъл – и мен ми се е случвало да не се позная в такава ситуация… По-лошото беше, когато се познаех.
stoedin каза,
април 11, 2008 @ 7:35 am
много истинско…