Неопростена съм. Като мъничък грях. Като изневяра, като лъжа. Като бягство от теб и от себе си. Грешна съм. Ала неопростена. Никой не ми прощава греховете. Само сълзи пречистват душата ми. Не ми дават причастие, защото не спазвам пости. Хищна съм. Алчна. Хапя, разкъсвам и убивам. Пия кръвта от чуждите рани. На това са ме научили греховните очи на моя Бог… И все пак не получавам прошка.
А съм всеопрощаваща. Прощавам ти, дори когато знам, че ме лъжеш. Не на всеки бих простила така. Но погледът в очите ти ме прави подвластна. Подчинява ме. На теб и на мен самата. И съм готова. Дори да не искаш моята прошка ще ти я дам. Защото искам да направя от себе си подобие на Бог. Да стана всевластваща, но все пак подчинена на теб.
Защо те пускам при себе си? Знам, че пак ще си отидеш. И все пак отварям вратата, предлагам ти да седнеш, правя ти кафе. Следя те внимателно да не направиш някое по-рязко движение и да ме докоснеш. Но знам, че само една дума е достатъчна и отново ще ме притежаваш. И пак ще ти вярвам, и ще се моля този път да останеш.
Такава съм – неопростена и всеопрощаваща. Аз съм и хищникът, и вечната жертва. Ангел съм, но с инстинкти на убийца.
