Петък вечер. Седим един до друг на масата в приятно бистро. Вяло следя разговорите, които се водят около мен. Не искам да съм тук. Мислите ми са някъде много далеч. И аз не знам къде точно. Просто не са тук. От време на време се поглеждаме заговорнически – знаем, че има нещо, за което трябва да говорим, но не пред всички останали. Симпатична сервитьорка се върти около масата, разнася чаши и чинии, усмихва се мило. А какво ли е в душата й? Дали изобщо й е до усмивки. Бързо ми омръзват душевните терзания на дребната, руса женица и мислите ми хукват някъде другаде. Слагаш ръката си върху коляното ми и привличаш вниманието ми. Навеждаш се над масата и тихичко ме питаш:
- Къде е прословутата “KARELIA”?
Виновно се усмихвам и посочвам чантичката си.
- И кога ще пушим? – питаш ме шеговито.
Предпазливо се оглеждам за любопитни слушатели. След като установявам, че околните не изглеждат ни най-малко заинтригувани от разговора ни, отговарям:
- Ако искаш, още сега можем да се измъкнем за по един фас.
- Хайде.
- Ама ти сериозно ли? – повдигам въпросително вежди.
- Да. – лаконично отговаряш и се запътваш към изхода.
Взимам чантичката си и тръгвам след теб по извитите стълби към изхода. Свиваме зад ъгъла и сядаме на един бордюр. Предполага се, че тук няма да ни хванат. Вадя си цигара и ти подавам кутията. Ти също взимаш една, а после ми поднасяш огънче. Като в стар филм – джентълменът пали първо цигарата на отегчената дама, после и своята.
- Ти май си влюбена, а?
Как ми се иска да те излъжа. Да ти кажа, че не съм. Да те погледна в очите, изкуствено да ти се усмихна и нагло да те излъжа, че всичко е наред. Обаче не мога. От другите мога да се крия. Мога безсрамно да лъжа, а после виновно да плача сама в някой ъгъл. Теб обаче, не мога да те лъжа. Гледам те как пушиш и ми става по-леко. Хубаво ми е да знам, че си тук за мен. Че палиш, само заради мен и моите пороци. Не е хубаво от моя страна, но е така.
Дръпваш по-силно от цигарата си и се закашляш:
- Стига ми толкова. По една на година ми е достатъчна– стъпкваш фаса с обувката си.
- Като не искаш да пушиш, защо ми изпуши цигарата?
- Не е хубаво да пушиш сама.
- Няма ли и ти да ми дръпнеш вдъхновяваща реч, за това колко е вредно и как сама се убивам.
- Не. Нямаш нужда от „вдъхновяваща реч”. Ти си знаеш какви ги вършиш. Като те гледам, явно си имаш причини.
Точно затова те обичам. Защото погледът ти ме кара да събличам душата си. Да ти признавам и най-тежките си грехове, и най-съкровените тайни. Защото теб не умея да те лъжа. Не ме укоряваш за грешките ми. Изслушваш ме, а накрая ми казваш, че съм прекрасна. Знам, че си един от малкото, на които мога да се обадя в 3 сутринта, за да кажа „Липсваш ми”. И нямам нищо против да чуя скритите ти мисли. За твоите тайни имам специално отредено място. В сърцето ми, точно до моите собствени.
И с тези истини в очите си те обрекох да бъдеш мой изповедник. За пръв път от много време бях защитена. Приседнала на мръсния бордюр, притихнала на рамото ти. В душата ми беше по-леко, в очите – по-светло.
Сега се замислям какви неща може да направи с теб една споделена тъга. Една мъничка болка, изречена на глас. Едно късче споделена отрова…
Споделена отрова
1 Отговор засега »
Коментар RSS · Адрес за TrackBack
MixMan каза,
април 26, 2008 @ 7:46 am
Страхотно е. Много истинско. Благодаря ти