Искам зайче. Мини зайче. Сивичко и с клепнали уши. Ама не аз да си го купя. Искам да ми подарят зайче. Иска ми се някой да сложи в дланите ми мъничката, мека топка. Да ми подари мъничко парченце живот. Една плаха и беззащитна прашинка Вселена. 

Искам зайче, защото…Защото… Трудно е за разбиране. Дори аз не се разбирам понякога. Искам зайче, защото никога не съм имала рибки. Чувала съм, че на децата им подарявали рибки. За да ги направят грижовни и отговорни. За да ги научат да обичат. Мен никой не ме е учил. Или съм отсъствала от практическия урок, или някой е забравил да ми го демонстрира. Наложи ми се да се науча сама. Трябваше да се запозная отблизо с метода проба-грешка. Да измисля за обичта си свои закони, зависимости и терминология. Наложи ми се да си създам цяла нова наука. Сам самичка.

 И изглежда днес, когато всички могат, аз не мога. Не умея. Не знам как да обоснова обичта си. На въпросите „Как?”, „Защо?” и „Колко?” не мога да отговоря. Защото на мен никой не ми е подарил рибка. Никой не ме е научил да обичам. Никой не ми е показал как се измерва обичта. И моята обич стана безмерна, безкрайна, безусловна. Не мога да я обясня. Не знам как се изчислява. Нито теорема, нито аксиома – нищо. Моята обич няма условия и граници. Не е логично следствие от каквото и да било. Просто я има. Появява се от небитието.

И днес, макар и с голямо закъснение, искам да се науча. Затова искам зайче. Искам някой да ми даде урока, който съм пропуснала.  Да ме научи да обичам. Да промени малко моята наука. Да ми постави граници. Или да ми покаже ново измерение на безграничното.

Искам зайче. Мъничко, меко и топло. Плахо и беззащитно. Мечтая да ми го подарят. Не просто зайче, а урок по обич…