В петък по обяд вече успешно съм симулирала „силно главоболие” и съм отложила всички неотложни задачи. Прибирам си набързо, изключвам компютъра и се качвам в колата. Пак ще бягам от града и ежедневието си. Ще спя до обяд и ще прекарвам остатъка от деня по пижама. Ще хапвам седнала на пода пред хладилника, ще шляпам боса по плочките и ще пия кафе с мляко.
Сядам на задната седалка, събувам си обувките и си вдигам краката на облегалката. Навивам си дънките до коленете, смъквам прозореца и вече съм готова за почти двучасовото пътуване. Специално съм си приготвила road-mix, който трябва да извади тежките мисли от главата ми и да ги замени със захарен памук. И почти успява да го направи.
Но още с пристигането ми, плановете се променят. Вместо да си легна още в осем, се озовавам на детски рожден ден. Около мен група деца се карат за оранжев балон, а майките им разгорещено споделят впечатления от новия педиатър. Татковците предвидливо са си запазили отделна маса, където спокойно обсъждат спирачни системи и футбол, а засукана сервитьорка им носи бира. На нашата маса има само плодов сок и кока-кола. И понеже не съм достатъчно компетентна да се включа в разговора за педиатъра и прекалено изморена да си играя с децата, потъвам в чаша кайсиев нектар и мислите, от които толкова искам да избягам. Става „време за лягане” и групата майки натирва татковците да водят децата вкъщи, за да могат да си поприказват „по женски”. Аз почти незабелязано се присламчвам към тръгващите и се прибирам. Изкъпвам се без да светвам лампата в банята и заспивам още при първия полъх на възглавницата. Около час по-късно безсънието ми отново решава да ме измъчва. Цяла нощ се разхожда из леглото ми до към седем сутринта, когато си тръгва и аз най-после заспивам. Събуждам се някъде около обяд и прекарвам остатъка от деня в размотаване по бельо из празния апартамент.
Вечерта се инсталирам на дивана и впервам в телевизора поглед от типа аз-тоя-филм-съм-го-гледал. Телефона леко вибрира в джоба ми – кратка текстова покана за вечеря в квартална кръчма. Час по-късно вече съм по дънки, каубойска риза и високи обувки. На верижката на шията ми има малка сребърна подкова, а аз вече съм видяла сметката на първия малък джин.
И: – Ами, забрави го бе, малката.
В: – И ти пък един съвет й даде… Не я ли виждаш колко здраво е хлътнала?
С: – За вас не знам, но аз такава не съм я виждал никога.
Аз: – Това как да го разбирам? Толкова зле ли изглеждам? (Смях)
С: – Да, малката! Толкова си се загрозила в момента, че чак съжалявам бармана, на когото между другото му изтичат очите откакто си влязла.
И: – Сигурно е заради дрехите. Направо си като извадено от филм за дивия запад.
В: – Ееее, вие пък! Момчето може просто да си пада по животновъдки. (Смях)
И: – Я разкопчай няколко копчета! Току-виж момчето решило да почерпи. (Смях)
А бармана ме гледа като от перверзна реклама на водка. С малко въображение мога да го видя ка си сваля тениската и забърсва с нея чашата ми. Бива си го. Група руси девойки се опитват да привлекат вниманието му като си поръчват мартини, но той лаконично отговаря, че няма. Девойките, силно разочаровани, взимат по бира и подхващат разговор „Да знаеш каква блуза видях в Деним-а…”. А секси барманът продължава да ме съблича с очи. С котешка стъпка идва при мен и казва:
- Ако изпиеш още едно, третото ще е от мен.
Мммда – много е загорял.
- Малък джин – казвам аз, а той ми намига, дава ми чашата и се отдалечава. Продължава да ме гледа през рамо.
И: – Айде бе, малката – живни малко! Виж колко ти е навито момчето. Поне пофлиртувай – ще ти се отрази добре.
Аз: – Стига де! Спрете се! Не ми се флиртува със секси бармана. Не искам! Искам П. И толкова!
В: – Ами, като толкова искаш – вземи си го! Нали си боец? Вадиш тежката артилерия и готово.
Аз: – ?!?
С: – Права е. Много пияна, но права. Ако си го искаш, няма да се отказваш при първата спънка. Ще хапеш, ще убиваш – каквото е нужно.
И: – А, ако нищо не стане, поне ще знаеш, че си опитала всичко възможно.
Аз: – Абе, говорите все едно е много лесно, ама сега той е в Русе, на някакъв купон, а аз съм тук.
С: – Ама и ти се държиш все едно си на седем!
Аз: – ?!?
С: – Все едно си на седем и са ти взели дъвчащия бонбон. Сега ти се предлага цяла кутия дъвчащи бонбони, но ти си решила, че като твоя няма и се скъсваш да се тръшкаш. Точно като малко момиченце си.
В: – Ми то в сравнение с тебе всички са малки (Смях)
Аз: – И сега какво?
С: – И сега чакаш. Може да му дойде ума в главата и да ти се обади.
В: – А през това време си поръчваш нещо от хубавия барман. (Смях)
И така цяла събота вечер. П. Не се обажда и след четвъртия малък джин, с риск да разбия мечтите на сладкия барман, си тръгвам. Излизаме от кръчмата и аз изтърсвам:
- Мамка му, видяхте ли какъв дъвчащ бонбон мина покрай мене, а аз го изпуснах! Пууу…(Смях до припадък)
Прибирам се и отново попадам в плен на безсънието си. Прекарвам нощта превключвайки по каналите. Започвам с „Усещане за жена” . Малко па-късно светвам лампите и гледам „Предизвестена смърт”. И накрая, за да успокоя ужаса си, изключвам телевизора. Ще си избера книга. В настроение съм за цинизъм и „Любовникът” на Маргьорит Дюрас изглежда като добро убиване на времето. Слънцето изгрява и аз заспивам. Събуждам се в ранни я следобед и вече нямам време за нищо друго освен да си събера нещата и да обявя пълна капитулация. Време е да се връщам в Русе – при мислите и проблемите си.
Предавам се. Бягство – неуспешно…
