Спя неспокойно. Събуждам се през петнадесет минути и пак се унасям. Сънищата ми уж са празни, а не ми дават покой. Едно нещо ме измъчва. Промъква се в ъгълчетата на душата ми и пали огньове. Едно съвсем мъничко нещо, което не знам как да изтрия от себе си. От тялото и от съзнанието си. Всъщност не знам дали е мъничко. Може би пък е прекалено голямо. Не знам. Не го разбирам съвсем. В мен е. Намерило е начин и се е промъкнало в тялото ми. Загнездило се е и е пораснало в мен. Като тумор. С хиляди метастази.
Моето мъничко нещо. Моята доза. Никога не съм предполагала, че съм толкова склонна към зависимости. Не вярвах, че мога така да се пристастя към нещо. Към някого. И сега не мога без доза. Сънят ми става все по-неспокоен. Дните ми са трудни, но нощите – непоносими. В тихия мрак на неспокойния си сън чувам и усещам всичко. Мога да почувствам как кръвта болезнено се разлива във вените ми. Мога да чуя как сълзите ми попиват във възглавницата. Мога да докосна диханията на тъмнината. А най-страшното от всичко е, че мога да усетя глада. Крещящата нужда на тялото си. Мога да усетя как всяка моя клетка се гърчи в тъмното. В болезнена необходимост. В дяволски силна нужда.
А моето нещо го няма. Не мога да си набавя така необходимата доза. Изпадам в абстиненция. Агонизирам. И плътта ми, и ума ми, всичко в мен крещи. Почти умирам. Вися от ръба на огромна пропаст и на косъм от пропадането изгревът ме спасява. До следващата нощ. И аз пак пропадам, за да посрещна слънчевите лъчи полумъртва в леглото си. Денем регенерирам. Запълвам огромните дупки в себе си ненужни мисли. Съчинявам си начини за оцеляване. И с падането на нощта тръгвам по ръба, крещейки с цялата си същност: „Искам!!!”. Как можах да се пристрастя така бързо? Към вкуса, към аромата, към усещането за нещотото. Към алчните ръце на дилъра си. Към студените пръсти, които бавно се плъзват по шията ми и се заравят в косата ми.
Купувах си редовно. В продължение на месеци. Намирах дилъра си къде ли не – по стълбищата, по мръсните ъгли, по пейките и тротоарите. Давах всичко, което поиска, в замяна на дозата. И се дрогирахме заедно. Показваше на неопитните ми ръце как точно да свият цигарата или да вкарат иглата. И отново, и отново…до полуда. До абсолютен срив в животоподдържащите системи. До пълната зависимост. Дозата замести всичко. И лекарството против кашлица, и болкоуспокояващото. Всичко. Превърна се в хапчето за сън, от което никога не бях изпитвала нужда. Идваше всяка вечер, с мъничка бележка „за сладки сънища” от дилъра. Всяка минута закъснение ме докарваше до ръба на нервна криза. И така месеци наред. Докато моят дилър изчезна. Потърсих кварталния, от който купуват евтините курви, но той няма нищо за мен. Нищо достатъчно силно да задоволи глада ми. Пък и ръцете му не ме привличат.
Моят дилър сега се връща само в тишината на нощите ми. В празнотата на сънищата ми. Сяда на гърдите ми и ми пречи да дишам. Надвесва се над мен, над лицето ми. И остава така – на един дъх разстояние. Мога да усетя вкуса на дозата си по устните му. Аромата на сладкия дим по кожата му. Мога да видя ръцете му – как се движат на сантиметри от плътта ми. Но не мога да го докосна. Не мога да си купя. Защото той сега е само проекция на болния ми ум. Идва в леглото ми, за да ме измъчва. Да пали цигари и да ги гаси в душата ми. И си отива с първите лъчи. А на мен ми остава само животинската нужда от нещото. От дилъра и неговата доза.
И всичко това – зависимостта, абстиненцията ми, туморът, дилърът, дозата, нещото… Всичко това носи едно единствено име. Име, което вече ми е забранено да изричам. Защо трябваше да се пристрастя точно към него, след като можех да се пристрастя към хиляди други? Знам, че след време ще дойде нов дилър. С нова доза – по-различна, по-силна. Но дали ще стана зависима към новия си наркотик така, както към този?
Тази нощ съм в абстиненция. Нечовешки силна, болезнена нужда от доза. От свръхдоза. Искам да дойде моят дилър и със студените си пръсти да вкара игла във вената ми. Да ме доведе до блаженството на делириума, от който ще изляза безчувствена. Искам свръхдоза, която да ме убие отвътре. Да сложи край на животинската ми необходимост. Но той едва ли ще дойде. Сега сигурно продава моята доза на някой друг. Приучава нечии други, неопитни ръце към употреба. Дали другият ще е редовен клиент като мен? Едва ли. И все пак получава моята доза. А на мен не ми остава нищо друго освен да чакам спасението на новия изгрев.
Depeche Mode – A pain that I’m used to
Абстиненция
6 коментара засега »
Коментар RSS · Адрес за TrackBack
Nikol каза,
май 6, 2008 @ 2:21 pm
GOD DAMN…!!!! tva e nai dobroto koeto si pisala…nqkoga !!! Sega imam 4uvstvoto 4e sveta..izob6to cqlata planeta e edna sbirka na “anonimnite alkoholici (v slu4aq narkomani
)”…niceee!!! i love it ! 
Ppp~ ti si moqta malka narkomanka 
:D:D xxaXAXAxaX…interesnoto e 4e zvu4a kato drogirana..izglejda sym polu4ila svoqta doza… : )
You know who каза,
май 7, 2008 @ 12:07 pm
Добро е както и всичко останало ако се сещаш какво имам в предвид, но ти това го знаеш така, че ще ти кажа нещо друго, нещо по различно.
Трябва ти нов дилър, но с качествена стока. Някой без клиенти, за да не ти избяга. Но я се замисли какво е да се чувстваш така макар още да не си си взел първата доза. Какво е ако цялото ти същество желае да получи поне веднъж от тази доза и иска да даде на някоя от своята, но няма на кого. Дерзаеш и стенеш сам самичък. Криеш се от всички с надеждата да избягаш от себе си, а това е невъзможно.
Nokol твърди, че това е най-доброто ти досега. Според мен онова за морето бе по-добро или поне повече ми хареса. Намери си доза и спри да пишеш неща като това по горе.
(hug)
jackass каза,
май 11, 2008 @ 2:04 pm
ole niki kazval li ti e nqkoi kolko si neveroqtna
izob6to ne razbiram kak moje6 da pi6e6 tolkova dylgi i sy6tevremenno hubavi ne6ta
ladysunshine каза,
май 11, 2008 @ 2:29 pm
Хубаво е някой да ми каже, че съм невероятна, но още по-хубаво ще е, ако този някой (в случая jackass) ми се предсави
Ultimate Painkiller каза,
май 18, 2008 @ 6:47 pm
Strahotno, Silno, Neveroqtno !
‘by default’ каза,
юли 10, 2008 @ 8:35 pm
И на мен ми хареса…