Изтрезняване. Поредно. Прибирам се от рожден ден, на който изобщо не съм искала да ходя. Пила съм. И пак съм пушила. До мен върви приятел и се опитва да разбере какво се върти из главата ми. Не ми се говори за това, което е в мен. Защо всички мислят, че думите го правят по-лесно? Никога не е лесно да събираш строшени стъкълца и да се опитваш от тях да пренаредиш себе си. Изисква се усилие. Стъпваш внимателно, за да не досчупиш някое парченце. Внимиваш да не се порежеш. И се опитваш да не нараняваш околните, докато събираш стъклата от себе си. Дълго разговаряш с вътрешния си глас, изучаваш се. Почти шизофренично е някак. Задаваш си въпроси и сам си отговаряш.

Вървя и се питам „Кога, по дяволите?!?”. Кога всичко стана толкова сложно?  Кога се превърнах в себе си? В това, което съм. Кога се научих да симулирам усмивки? Откога отбягвам погледи? Не ми харесва така. Не ми харесва да се усмихвам мило без да съм щастлива. Не ми харесва да изпитвам необходимост от болкоуспокояващо или цигара. Кога, по дяволите, всичко се обърка?!?

А беше лесно. И целият живот си го живеех на шега. Влюбвах се, обичах и се надсмивах над болките си. Отпрашвах към хоризонта без пари в джоба, с два сандвича в чантата. Чуждите очи гледаха право в моите. Дълбоко. Почти в дъното на душата ми. Не пушех и не бях цинична. Сега е друго. Нещо в мен и в живота ми се промени. Разбрах го тази вечер, а искам да знам кога е станало. Дали когато се влюбих в теб? Или когато останах сама сред хората? Може би преди седмица. А може би в онзи фатален ден преди четири години, когато пораснах преждевременно.

Кога сълзите ми от солени се превърнаха в горчиви? Кога, по дяволите?!?

Вървя по улицата с приятел под ръка. Полунощ е, аз съм на токове, а вървим пеша. Защото съм достатъчно луда да ми се разхожда, а той е достатъчно луд да ми угажда. Оглеждам се в една локва. Разкривеният образ на моето шизофренично Аз ме гледа изпитателно отдолу и се чуди „Кога, по дяволите, се превърнах в тази?!?”. „Съдбъ” отговарям аз подигравателно наум. Нали било полезно да се надсмиваш над себе си. През локвата минава такси и шизофреничното ми другарче се изгубва. Всъщност се изгубва само образът. А жената с кодовото име Кога-по-дяволите си остава в главата ми. И продължава да пита.

Най-после съм вкъщи. Събувам си обувките и влизам в банята. Заставам пред огледалото. Свалям черния си грим и черните дрехи. Остава само бялата ми кожа и черната ми душа. Ирония… А играта на себеизучаване продължава:

-  Кога, по дяволите, ще се научиш да не се влюбваш толкова силно?!? Кога, по дяволите, ще успееш да заличиш аромата му от кожата си? И кога, по дяволите, ще свалиш тази малка подкова от верижката на шията си?!?

- Е тук вече прекали, момиче от огледалото! Не се захващай с мен! Кога, по дяволите, ще изтрезнееш?!?

Какво да ви кажа. Шизофренична съм понякога…