Видяла съм хиляди изгреви и хиляди залези. Стотици бури и урагани. Смъртоносни порои, от които по-късно се е зараджал живот. Родена съм. От греховна целувка. От забранена любов между ангел и демон. Творение съм на Бог, но съм дъщеря на Дявол. Никога не съм виждала образа си. Нито във вода, нито в огледало. Не знам коя съм. Отгледана съм от птиците. Сигурно и аз съм птица. Знам, че имам криле. Ранени, прекършени от буря. Но все пак криле. Имам ято. Знам, че съм различна от тях. Гърдите ми са белязани с оранжево петно, а и крилете ми са други. Но все пак трябва да съм птица.
Ятото ми отлита. Днес. Искам и аз да отлетя с тях. Високо в небето. Където няма решетки и граници. Но дали ще успея? Дълъг е пътят към безкрая, а аз съм по-слаба от другите птици. Белязана съм с тежка душа. На ръба на скалата младите птици от ятото ми за пръв път разперват криле. Една по една. Някои по-плахо, други уверено. Отлитат.
А аз не мога. Мечтая за синева, давам всичко от себе си, но не ми достигат сили да полетя. Вятърът жалостиво ми шепти: „Ти не си като другите птици. Родена си. Оранжевото петно на гърдите ти те издава. На теб не е отредено да летиш.” . А аз на инат правя сетен опит. Но не успявам. Съвсем малко не ми достига, за да изпълня мечтата си и да съм щастлива. Съвсем малко. Но вече не ми достига въздух да се опитвам.
И чувам греховния повик на земята. На пръстта, от която съм се родила и която след време ще пие кръвта ми. Очите ми, устремени в чистото небе, се затварят, отмалели от вглеждане. Замъглени от сълзи. Може би, не съм готова за божествената синева. Може би, на мен не ми е отредено да летя и с крила да докосвам рая. Ще се откажа от небесата си. От полета, за който съм мечтала. От чистата красота. Ще остана в пепелта, при земните страсти. Със затворени очи, за да не виждам как отлитат птиците. Вече не вярвам, че мога да летя сама. Ще остана на земята и ще слушам как ятото ми отлита. Няма да забележат, че ме няма. Няма да им липсвам. Само празното ми място понякога ще носи далечния дъх на моето раждане. Ще остана…някъде далеч. И само плясъкът на чуждите криле ще напомня, че някога съм мечтала да бъда горда птица.
Решетките на свободата
2 коментара засега »
Коментар RSS · Адрес за TrackBack
stoedin каза,
май 25, 2008 @ 8:27 pm
Не забравяй, че и на грозното пате му е било доста трудно преди да стане лебед…
Маги каза,
май 25, 2008 @ 10:06 pm
Успяваш, много ти се радвам…Няма излишни думи, като че ли всички идват от душата, няма баналности…само теб, такава каквато се чувстваш
А най-хубавото е, че който има толкова детайлна чувствителност за болките, има същата и за щастието