Питаш ме защо си тръгвам така. А как искаш да си тръгна?

Защо толкова държиш да се сбогувам с теб? Разбери, че не мога! Не искам! Как да застана срещу теб и просто да ти кажа „Довиждане, приятен ден…”? Може би, някоя друга, по-силна от мен, би могла. Аз не мога. Защо продължаваш да искаш това?

Не умея да се сбогувам с теб. Всеки път едно и също се повтаря. Сякаш вземаш мъничко парченце от мен и си тръгваш с него. Понякога грижливо го държиш в ръка, понякога просто го оставяш на стълбището. Ала всеки път крадеш от мен. Независимо дали си отиваш само за ден, или за цяла вечност. Всеки път.

Как искаш да ти кажа „Сбогом” когато знам, че това може да е последната дума отронила се от усните ми за теб? Как да те целуна за довиждане, когато това може да е последната ни целувка. Как?

Разбери, че ме е страх да се сбогувам с теб. Просто си тръгвам без да се обръщам назад. Искам да погледна през рамо, но не смея. Защото ме е страх, че няма да срещна погледа ти. Защото няма да понеса безразличието ти. Остави ме да си тръгна. Позволи ми да си отида без да ти кажа „Довиждане”. Остави и тази среща незавършена. За да има за какво да се срещнем отново. И аз няма да изрека думите си докрай. Потърси ме утре, за да разбереш какво имам да кажа. Не ме вини за слабостта ми! Разбери, че твоето „Довиждане” убива. Затова ме остави просто да вървя. Спри за секунда, погледай ме, но после тръгни. Ако още имаш какво да ми кажеш, потърси ме утре…