Вървя. По дънки и тениска. С оранжев шал. Колко познато…Без телефон – вече знам, че няма да ми се обади. Вървя и нищо не търся. Никъде не отивам. Мисля си за разни неща. Минали, недозабравени. Сълзи и радости. Срещи и разминавания, липси и надежди. Изгубени в собствената ми безкрайност. Мои. Или не съвсем.
От тъмното небе се спуска капка. После втора и трета. А аз вървя. Без посока. Тежко е вътре в мен. Задушно и мрачно. Прашна умора е покрила усещанията ми. Притъпила ги е. Скрила е болката ми под пласт пепел от изгорени спомени. И още една капка, и още една. Порой. Небето над мен плаче, а моите очи са пресъхнали. Хиляди малки, парещи болки напират да се плъзнат по лицето ми и да паднат в някоя локва. Почти като капките дъжд. Но не могат. Остават затворени в очите ми. Замъгляват погледа ми. Горят в зениците ми.
Около мен тичат хора. Скрити под чадърите си – всеки сам със своите мисли, забързан нанякъде. А аз се спирам на тротоара и просто наблюдавам. Нямам чадър и за никъде не бързам. От косата ми потичат струйки вода, обувките ми прогизват, а аз стоя и гледам как света минава покрай мен. Как времето се изнизва, без да ме пита дали и аз не искам да участвам. Дали и на мен не ми се живее. Дъждът танцува по кожата ми, по прашния тротоар и по зажаднелите листа. Отмива всичката нечиста умора, покрила тайната им, неразбираема красота. Как искам сега да пречисти и душата ми. В ума ми нахлуват думи, музика. „Here comes the rain again, falling from the stars…”. Дали идва от други светове? Този пролетен дъжд. Дали пада от звездите? Дали идва от изгубеният рай? От света на малкия принц и неговата роза? А може би идва от света на мъртвите. На тези, които се опитват да ни изпратят надежда.
Нещо в мен се пречупва. Под дъжда, на тротоара, под залязващото слънце, забулено в облаци. Връща се един стар спомен. Незабравен грях, скрит в мен. И пак тръгвам през пороите. В безпътен полет към нищото. А в душата ми мирише на дъжд. На измити листа. На пречистване…
Лежа на пода, върху меката си хавлия. Косата ми още е мокра. Лежа на пода и слушам как дъжда почуква в стъклата. Тихо, леко, монотонно. Нежният звън отеква в цялото ми същество. А една мъничка носталгия, свита на кълбо, тупка в гърдите ми. Малко по-лека. С тръпчив привкус на отлетял миг.
Потъвам в дъждовен сън. Не ме събуждай. Не ме връщай в прашната реалност. Още не…
Green Day – Wake Me Up When September Ends
Angel4u каза,
юни 1, 2008 @ 5:34 pm
Еми ще се наложи да се повторя: Браво, много хубаво
Жани каза,
юни 3, 2008 @ 12:21 pm
Хубаво,тъжничко,но навява надежда,че всеки може да бъде пречистен от дъжда.Умората,задушаващата болка,прахта-ще изчезнат(някога)
)) Продължавай със смислените и въздействащи постове. (hug)
Ultimate Painkiller каза,
юни 4, 2008 @ 8:35 pm
rullz madafucka (rock)
BORIME4KA каза,
юни 5, 2008 @ 1:20 pm
Приятни сънища, слънце!