Събота сутрин. Пътувам на задната седалка в колата. Опирам чело на стъклото и вяло пускам града да премине през погледа ми. Тръгвам си. Махам се. Само за ден.

На изхода на града има колона автомобили. Пъплят като мравки към гробището. Задушница е. Живите отиват да почетат своите мъртви. А аз за пореден път бягам. Навеждам виновно глава и отминавам гробището. По-късно ще седна по турски в някой ъгъл и ще ям варено жито. Подсладено. Така се лекували горчивите спомени. С много захар. Почти до прилошаване. Защото така се прави на задушница – за помен на мъртвите и успокоение съвестта на живите.

Днес ще пътувам през поле от слънчогледи. Все още не разцъфнали, зелени. И само тук-таме стърчат жълтите лица на подранилите. На тези, които са пораснали преждевременно. И сега не са нито достатъчно зрели, нито достатъчно млади. Някак ненавременни. Почти като мен самата.

Ще сляза и ще откъсна. Само един. Ще го оставя в запустялата градина, там където ще запаля свещ. После ще я гледам как догаря и ще ям подсладено жито. Защото така се прави на задушница – за помен на мъртвите…