Странно понятие е женската злоба. Странна е появата й и самото усещане от нея. Не, не появята. Раждането й. Не е просто злоба, завист, злъч. Изисква се особена сила, за да я събудиш в тялото си. Тя не идва от ума, не се програмира някъде в главата ти. Ражда се в плодородната женска утроба, в животворната гръд. Пробожда. Като острие, като огромна игла. Ражда се почти като самия живот – някъде ниско в коремната кухина – и пронизва не просто човешката ти същност, а онази – най-свещената част от теб – женствеността.

Днес за пръв път усетих как студената игла се промъкна в мен. Започна с хладен допир, после силен натиск, за да се стигне до острата болка. Огромната игла дълго, бавно и мъчително си проправяше път през мен, докато стигне до сърцето. Притаи се там като капчица отрова и започна да разяжда. Малко по малко.

Защото пред мен се изправи друго женско тяло. Не просто тяло, а такова, което носеше зачатъка на новия живот. Такова, което скоро щеше да открие смисъла на съществуванието на всяко живо същество. Щеше да види истина и нямаше да я сподели с никого. Егоистично щеше да я запази за себе си.

В този момент в моята утроба се роди злобата. С какво това 15-годишно момиче бе заслужило тази награда? Завиждах ли й всъщност? Та на какво точно в мизерното й съществуване можех да завиждам? На това, че навярно бе продадена за съпруга? Че щеше да отгледа детето си в гетото, където се бе родила и където вероятно щеше да умре? И все пак женската злоба се надигна в гърдите ми. Излезе от тялото ми и почти се материализира. Мръснишки започна да ме опипва и да бърка под полата ми. Нагло се навираше в лицето ми и ехидно ми се надсмиваше. Защото моята мека кожа, нежно позлатена от слънцето, ухаеше на мед и мляко. Защото моята гръд е висока и топла. Защото съм зряла   , а под нейните клепачи още се гонеха детинските сънища. Защото съм десет пъти по-женствена от нея, но все пак тя бе десет пъти повече жена от мен…

Дълго пътуване с колата. Такова каквото обичам. Призори на пръсти се измъкваме от града, потънал в задимения си сън. И сякаш поемаме назад във времето. Тръгваме от града край реката, за да стигнем до полите на планината. Край прозореца ми се редуват безкрайни житни полета и градчета от селски тип. Хубава музика и полупразни разговори за ежедневието. След няколко часа линията на хоризонта започва да се издига. Все по-висока, все по-близка, все по-начупена и внушителна. Вече не караме по „царския път”, а по тясно, криволичещо шосе. Автомобилите, които срещаме, намаляват. Огромните дървета край пътя сплитат клони и сякаш потъваме в един зелено-слънчев тунел. Под дебелите сенки играят слънчеви зайчета. Намаляме скоростта и отваряме прозорците. Отвън нахлува прохладен въздух напоен с аромата на измитите от вчерашния дъжд листа. Спирам музиката, за да чуя тишината, но тишина няма. Гората е пълна с шум от листа, птици, пчели и какво ли още не. Въздухът прелива от милиони цветни отенъци. Спокойствието на планината се просмуква дълбото в кожата ми и достига до вените ми, а кръвта го разлива по цялото ми тяло. Всяка клетка, всяка фибра в мен сега диша златисти прашинки слънце. А аз потъвам. Потъвам дълбоко в копринената мекота на ароматите и звуците на планината. А тя изплува пред мен като в транс, като в полусън. Такава каквато съм я срещала в „Дивите разкази” на Хайтов, във „Време разделно” на Антон Дончев.

Рязкото спиране на колата ме изважда от просъницата, но лекият цветен въздух още замайва главата ми. Един усмихнат старец слиза от каручката си и държейки въжето на кончето си в ръка се приближава към отворения прозорец.

- Момиче, имаш ли вода? – пита ме с дрезгав глас и сякаш цялото му същество се усмихва. И дори дълбоките бразди по челото му излъчват жизненост.

Подавам му бутилката, а старецът взема една торба от каручката си и напълва скута ми с току-що откъснати, още росни череши. Аз се смея и старецът се смее. Толкова е лесно да сме добри и по простичко щастливи. Старецът тръгва с каручката, ние продължаваме пътя си. Гледам черешите в скута си и не мога да повярвам на случилото се. Някак сюрреалистично ми изглежда, неестествено и чисто…човешко.

Шарените планински селца се изнизват край мен като нанизи пъстри мъниста. Двуетажни къщи, опасани от каменни зидове, белите камъни обрасли със зелен мъх. Малки къщички и дворове пълни с пчелни кошери. И безброй оранжеви кремове, предизвикващи пчелите с тежкия си, сладък дъх. А аз пътувам назад във времето. Към раждането именно на тази чиста и проста красота. Тук, където се целуват небето и земята. Сетивата ми се пренасищат. От цветове, аромати, шумове и тишина. От вкуса на черешите и лекотата на въздуха. Замаяна се отпускам на седалката и само наблюдавам, а около мен се вихри един цял свят, различен от моя. И съм безумно щастлива в спокойствието си. Затварям очи за секунда и оставям вечността да премине през мен. Прераждам се сякаш стотици пъти – все по-нова и чиста.

Паркираме край една от къщите. Споменът за обраслата й с лилави цветя телена ограда смътно се разхожда в съзнанието ми. Мъжът от спомените ми отваря вратата на колата и ми подава ръка, за да сляза. Такъв го помня – безупречен джентълмен.

- Я виж ти – колко е пораснало малкото ми момиче! Моята миличка принцеска! – възкликва той и ми се радва като малко дете. Колко се е променил! Но очите под посребрената му коса са все така живи, а в леко изгърбеното му от възрастта тяло още личи исполинската сила, която помня от детството си. Господи, кога е минало толкова време!

Разглежда ме с любопитство, сякаш да се увери дали съм аз. В спомените му съм още момиченце, а пред него стои млада жена. Сега съм малко по-голяма, малко по-висока, малко по-умна, а надявам се и малко по-мъдра. Очите ми са загубили част от детската си бистрота, но пък са се наситили със златисти отблясъци. Кога, за бога, е минало толкова време!

- Моята миличка принцеска! – продължава да повтаря той и ме хваща за ръката. И цялото ми пътуване назад във времето свършва тук, където отново се превръщам в дете. В къдрокосата „миличка принцеска” от избледнелите сънища на възрастния мъж от спомените ми.

И така – с малко закъснение е редно да поздравя и себе си (както поздравявам всички останали). Честит рожден ден, мое цветно Аз! Рано ми е още да правя равносметка за това, което е минало и това, което предстои. Просто ще си пожелая нещо наум и ще си стискам палци да се сбъдне.

И както всяка година, с изгрева на слънцето в мен се ражда надежда. За нови звезди и галактики, за нови измерения. По-чисти, по-човешки, по-добри. Надежда за малко повече сила – да преборя страховете си. За малко повече разум – да не повтарям грешките си. За малко повече издръжливост – да остана себе си. А колкото до всичко останало – то идва от само себе си. Щастието, болката, любовта…те идват самички. Без да ги търсиш. Просто се промъкват в теб, дори не търсят разрешението ти. От теб се иска просто да ги оставиш да ти се случат. Затова няма да си пожелавам нови срещи, щастие и любов. Ще си пожелая търпение, за да ги дочакам!