Странно понятие е женската злоба. Странна е появата й и самото усещане от нея. Не, не появята. Раждането й. Не е просто злоба, завист, злъч. Изисква се особена сила, за да я събудиш в тялото си. Тя не идва от ума, не се програмира някъде в главата ти. Ражда се в плодородната женска утроба, в животворната гръд. Пробожда. Като острие, като огромна игла. Ражда се почти като самия живот – някъде ниско в коремната кухина – и пронизва не просто човешката ти същност, а онази – най-свещената част от теб – женствеността.

Днес за пръв път усетих как студената игла се промъкна в мен. Започна с хладен допир, после силен натиск, за да се стигне до острата болка. Огромната игла дълго, бавно и мъчително си проправяше път през мен, докато стигне до сърцето. Притаи се там като капчица отрова и започна да разяжда. Малко по малко.

Защото пред мен се изправи друго женско тяло. Не просто тяло, а такова, което носеше зачатъка на новия живот. Такова, което скоро щеше да открие смисъла на съществуванието на всяко живо същество. Щеше да види истина и нямаше да я сподели с никого. Егоистично щеше да я запази за себе си.

В този момент в моята утроба се роди злобата. С какво това 15-годишно момиче бе заслужило тази награда? Завиждах ли й всъщност? Та на какво точно в мизерното й съществуване можех да завиждам? На това, че навярно бе продадена за съпруга? Че щеше да отгледа детето си в гетото, където се бе родила и където вероятно щеше да умре? И все пак женската злоба се надигна в гърдите ми. Излезе от тялото ми и почти се материализира. Мръснишки започна да ме опипва и да бърка под полата ми. Нагло се навираше в лицето ми и ехидно ми се надсмиваше. Защото моята мека кожа, нежно позлатена от слънцето, ухаеше на мед и мляко. Защото моята гръд е висока и топла. Защото съм зряла   , а под нейните клепачи още се гонеха детинските сънища. Защото съм десет пъти по-женствена от нея, но все пак тя бе десет пъти повече жена от мен…