Гледам си телевизия. “Сексът и градът”. Понякога си мисля, че главната героиня прилича на мен в привързаността си към обувките. Наистина малко преувеличава, но пък няма нищо лошо в това да се поглезиш от време на време. И докато тя слага всички обувки под общ знаменател, аз си мисля за моите си.

Вървя под ръка с Радо. Цяла вечер сме си разменяли откровения и неусетно е дошло време да се прибера. Подкасртили са храстите край тротоара и аз се спъвам в клонките на всяка втора крачка. Радо ми се смее:

- Ти по-високи и неудобни обувки нямаше ли да си обуеш?

- Не е от обувките. – оправдавам се аз. – Спъвам се в клоните. Ето тук вече няма… – но преди да успея да кажа, че няма в какво да се спъвам, в тъмното нацелвам най-голямата дупка и едва оставам права. А Радо продължава да ми се смее.

И сега си мисля – нямам ли право на обувките си? Такива каквито си ги избирам сама. Високи, красиви и често дяволски неудобни. Разбира се, че имам. Както всяка друга млада жена. Имам право да се чувствам привлекателна и желана. Имам правото да рискувам, да избирам секси токове, а след това да се спъвам колкото ми душа иска.

А не са ли мъжете, като обувките ми? Красиви, неудобни, рисковани. И все пак имам право да рискувам с тях. Да си ги избирам опасни и с всеки чифт да изпитвам издръжливостта си. И нервите на приятелите си. Имам право да отказвам домашните пантофи, които ми предлагат. Да оставям настрана маратонките си и да ги забравям в шкафа до следващия джогинг. Защото обожавам неудобните каишки на интересните нови обувки. Не ме е страх от пришките и болезнените белези, които ми оставят. Още в магазина, преди да си ги купя, пресмятам наум възможностите. Но кога, ако не сега му е времето за експерименти и опити с неизвестен изход? Ще дойде и денят, в който ще нахлузя меки домашни чехли, ще събера в плитка буйната си коса, за да не ми пречи и ще се въртя около фурната, приготвяйки сладкиш. Ще съм спокойна и защитена от всички клонки и дупки по тротоарите. Но дотогава изборът на обувки си остава мой. Все пак не всички са толкова опасни. А и знам, че всеки път, когато се спъна в нещо, ще има кой да ме пази от падането. И когато краката ме болят ще има кой да ме носи от таксито до входната врата. И въпреки мнението на околните за безперспективността, имам намерение да продължа с токовете си. Заделила съм чифт пухкави пантофки в случай че ходилата ми се изморят.

И въпреки болката, въпреки пришките, които дори дебелият лейкопласт не може да предотврати, въпреки спънките по пътя ми, въпреки клонките и дупките още утре ще си купя нови обувки. Защото още съм оптимист. Не съм готова да се откажа от токовете си. И се надявам този път да улуча удобният чифт. Защото всяка жена има право на обувки. На такива, които й харесват и подхождат на стила й. На пук на цената и мнението на околните…