От два дни в планината вали. Бавно, леко, монотонно и почти неусетно се образуват локвите. Пръстите на краката ми са вечно мокри от безкрайното шляпане по плочките в двора. А аз сякаш съм отделена от целия свят. В чуждата къща, в непристъпното сърце на планината. Лекият влажен въздух сякаш разрежда кръвта ми, а реакциите ми се забавят. Мислите ми закъсняват, разпиляват се някак във времето край мен.

Вятърът носи през мокрите листа далечна въображаема музика. Пиано, цигулка, може би китара. А в мен се разхожда нещо тягостно. Не знам какво е, нито откъде идва. Дали е заради дъжда, или заради мъглата? Може би е заради книгата, която вчера прочетох – “Нощем с белите коне”? Дали не е някаква самозабравила се пролетна умора, или просто закъснялото усещане за самота? Истината е, че се чувствам дяволски изморена. Уж нищо не съм правила, уж съм тук, за да си почивам, а изведнъж се усетих отпаднала.

Въображаемата музика започва да добива форма. Нещо познато, въпреки старо и износено. Подхожда на настроението ми. Леко позахъбено, малко ръждясало. Все пак нежно, носталгично. Като дъх от стара целувка. Аромат на забравен мъжки парфюм. Прилича на това : http://www.youtube.com/watch?v=wbC-VK3TSRM . Имам нужда от кафе. Силно, горчиво, ударна доза кофеин. Не мога да оставя тази умора да ме победи. Защото моите крила са родени за небесата…

Дони и Момчил – Уморени Крила