Как да ти разкажа за времето си? За времето вътре в мен? Как да го облека в думи и да ти го подаря? А така ми се иска да го направя. Искам да ти разкажа за свободата си. За времето, което е мое, както никога преди, но все пак изобщо не притежавам. За това, което нямам, но все пак пилея с пълни шепи. За най-скъпото, което разпилявам без да ми мигне окото. Искам да ти разкажа колко са свободни мислите ми, колко е свободно тялото ми, колко е свободна душата ми. Как всичко в мен е свободно да усеща…

И косите ми са свободни. Пилеят се. По раменете ми, във водата, с вятъра. Правят каквото си искат. Къдрят се или пък съвсем се изправят. Сам самички. Защото и те знаят, и те усещат свободата си. Обожават и дъжда, и вятъра, и слънцето, и залените стръкчета, които се заплитат в тях. И усещат ли, усещат…

И очите ми са свободни. Без страхове, без прегради. Смеят се, плачат, спят или будуват. Никой нищо не търси в тях, никой нищо не чака. Понякога до болка се вглеждат в слънцето, а после се затварят и под клепките ми дълго играят цветни петънца. Понякога се препълват със сълзи. Дали от щастие, или заради нечии неоплакани болки – само те знаят. Какаовите ми ириси изсветляват до златисто. Зениците ми потъват някъде в необятния хоризонт. Обхождат целия ми свят. Попиват пейзажите, светлосенките. Синевата на небето, белотата на облаците, зеленото на тревата. Приплъзват се леко по повърхостта на Вселената ми. И усещат ли, усещат…

И устните ми са свободни. Напукани от топлина, изпохапани до кръв. Вкусват, целуват. Без задръжки, без предразсъдъци. Опитват от всичко, което се изпречи на пътя им. Ледеността на водата, сладостта на плодовете, тръпчивостта на виното в чашата ми. Целуват всичко, което им се прииска да целунат. Стените, стъклата, листенцата на градинските рози. Разказват истории, пеят ми приспивни песни. И усещат ли, усещат…

И ръцете ми са свободни. Като птичи криле. Събират, раздават, разпиляват. Творят. Строят въображаеми замъци в небето. Всъщност не, небето е въображаемо, а замъците – истински. Знам ли… Потапят се във водата, берат цветя, плетат венци, рисуват музика по стените. Пишат с пръсти по стъклата. Играят с пламъците на кибритените клечки. Приплъзват се ловко по всяка гладкост, игриво се закачат с всяка тръпчинка. И усещат ли, усещат…

А мислите ми са най-свободната част от мен. Някак, въпреки здравите връзки, излитат от главата ми и отпрашват с вятъра. Някъде зад върховете на планината, където се раждат изгревите, където гаснат залезите. И те се разпиляват. Както всичко друго. Свободни. Без задължения, без обвързване. Отвъд границите на въобразимото. Разпиляват се с думите ми, обхождат пространствата ми, събират усещанията ми. А аз все така усещам ли, усещам… чувам цветовете, вкусвам музиката, виждам ароматите. Разтварям се във времето, във въздуха и водата, в тревата. В аромата на боровете рано сутрин, в сънищата си късно вечер. В земята, по която танцуват босите ми ходила. Разпилявам се. Разпилявам и времето си, и желанията си. А ръцете ми едва смогват да събират усещанията върху празните листи. Защото се разсейват, зарязват химикалката и се заиграват с нещо друго. Правят книжни жерави, плетат плитки от прежда на отдавна забравени кукли. И пак усещат ли, усещат…  

А мислите ми летят някъде много далеч. Към следващо пътуване, може би. Преди още да съм завършила това. Аз потъвам и летя, а същевремменно съм здраво стъпила на земята. Усещам ли, усещам… А ти усещаш ли?