Недей! Не започвай! Не се опитвай да го промениш! Не ми го казвай – аз не искам да го чувам! Вече не. Не и от теб. Просто спри, премълчи го. То вече няма значение и носи само умора. Преекспонираната му нежност ме дразни. Инфантилното му звучене поражда единствено досада.

Нито ще спиш в леген, нито ще ме сънуваш! А дори и да го направиш няма значение. Не ми пука дали ще ме сънуваш, щом всяка вечер трябва да заспивам сама. Твоите сънища просто не топлят празното ми легло. Кажи едно скапано „лека нощ” и спри дотам! Другото няма значение, няма смисъл. Нямам нито време, нито желание. Спи, където искаш! Спи, с която искаш! И двамата знаем, че не ти е нужно моето разрешение, за да го направиш. Но, по дяволите, остави намира мен и моите сънища!

Аз решавам кога и как. Аз преценявам кого и колко. Не се преструвай, че си в позицията да ме поучаваш! Познавам те. Знам, че си бесен. И ти ме вбесяваш. Защо не спреш, преди да сме извършили някоя глупост!?! И двамата знаем кой ще го отнесе след това. Разбери, че вече не съм момичето от спомените ти! Не искай да съм такава, каквато днес не съм. Вчера беше друго, утре няма да бъде.

Не го казвай! Не ме интересува! Стига детинщини, стига глупости! Спри с тази простотия, най-после! Научи се да четеш какво пише на вратата ми – НЕ БЕЗПОКОЙ! Не, не си купувай леген…Купи си пералня или космическа совалка – все едно! Приеми го – аз спя в една галактика, а ти – в друга. Независимо от факта, че сутрин се засичаме по коридорите. Ти сам реши така…

Сигнал „свободно” в телефонната слушалка. Още един. Леко припукване.

-         Кажи, зайче! – казва сънено той.

-         Откъде знаеш, че съм аз? – усмихвам се тихичко.

-         Ами, за толкова години не открих друго момиче, което все намира нещо важно за казване в … четири сутринта. – отговаря в полусън и се прозява.

Съществуват моменти, отдавна стопили се във времето. Незабравими, но забравени. Моменти на безпрекомерно и непреклонно щастие. Неповторими, невъзвратими. Тайничко загнездени в дупчиците на съзнанието ти. Тихичко кротуват под прахта на ежедневието. Докато не дойдат сълзите ти и не отмият забравата. Тогава се сещаш за лицата, за случките, за усмивките от старите дни. За кафето, което вече не работи; за пейката в онази градина, на чието място сега има строеж. За местата, на които вече не ходиш, защото ги няма. За филмите, които вече не гледаш, защото няма с кого. За старото щастие, което топли душата ти. Вадиш прашната кутия изпод леглото и цяла нощ разглеждаш пожълтели снимки, стари картички и писма, за които само си спомняш, че някога са ухаели на парфюм. Хартийки с телефонни номера, но без име. Вероятно някога просто си знаел чий е номера, но вече не помниш.Чудиш се как е минало толкова време без да разбереш. Има и опаковки от дъвчащи карамелени бонбони.

-         Помниш ли ги? – питам го – Вече не правят такива.

Не сме си говорили от месеци. Почти сме забравили за съществуването на другия. Делят ни стотици километри. Делят ни времето и мястото, новите хоризонти и новите приятели. Вече се познаваме съвсем бегло. А обещавахме да си останем същите.

-         Помниш ли онзи купон, който от къщата пренесохме на улицата? Всички бяхме пияни, съседите ни заплашваха с полиция.

-         Само ти беше пияна, ние бяхме напушени. Ти отказваше да пушиш с нас. Тогава май още ходехме?

-         Да.

Неловко мълчание. Целувката ни, запечатана в пожълтяла снимка. Парлив спомен за това как скандализирахме всички като безсрамно се целувахме на обществени места.

-         Бяхме безумно щастливи тогава.

-         И безумно неопитни.

-         Но пък беше забавно.

-         Да, хубаво беше. – кикотим се в телефонните слушалки.

-         Искаш ли да гледаме изгрева заедно? – пита той.

-         Как? Ти си на другия край на страната.

-         Така… по телефона.

-         Добре тогава. Аз ще направя кафе. – усмихвам се.

-         Е това вече си е телефонна среща! – (Смях)

Пием кафе и гледаме изгрева на терасите си. Шест сутринта е. Той продължава да ме нарича „зайче”. Аз влача телефонния кабел през целия апартамент. Спомняме си заедно. Попълваме взаимно белите петна в паметта си.

-         Знаеш ли, зайче, мисля, че точно затова те обичах. Тогава всеки миг с теб беше като тази нощ.

-         Тогава беше различно. Сега сме си почти непознати.

*        *        *

Нощта свършва с едно кратко „чао” и тишината на затворен телефон. Без напразни обещания „Ще ти се обадя като се върна” и „Трябва да се видим някой път”. Нямаме повече за казване. Припомнили сме си незабравимите моменти и сега трябва да ги оставим на забравата. За да има какво тайно да топли сърцата ни. За да ги запазим от похъбяване до следващия път, когато ще имаме нужда от тях. И само една истина, малка позакъсняла, пристига час по късно на мобилния ми под формата на SMS. Специално. От него за мен. За порасналото момиче, което той винаги ще нарича „зайче”. Една истина, която не смеем да си кажем в очите, но знаем, че съществува.

„Ние имаме още, свита в нас на кълбо, една зла, упорита, остаряла любов…”

Събуждам се от нечий дъх в шията си и от тежкия аромат на мъжки афтършейв. Сънено повдигам клепачи и слънцето безмилостно пронизва зениците ми. Мигам на парцали и правя муцунки, а той ми се смее, подпрял брадичка на рамото ми.

-         Добро утро! – казвам аз.

-         Часът е почти два следобед, малката.

Кога съм си легнала, по дяволите?!?

-         Ще спиш ли още?

-         Не! Ще те малтретирам сексуално! – заявявам аз, събарям го на леглото му и безцеремонно го възсядам. Той обаче знае как да ми „противодейства” и започва да ме гъделичка.

Гоним се по бельо из апартамента. Аз пищя, той продължава да ме гъделичка. Целуваме се лекичко по устните. Като деца. Като за последно. Той знае. И аз знам. Вътрешно ни се плаче, но сме взели решение. Ще сме максимално щастливи заедно. Без задръжки, без правила. За последно. Той заминава утре, а аз се връщам в моя град. Ще се срещнем пак, но и двамата знаем, че няма да е същото. Вече няма да сме   фалшивото братче и измислената сестричка; момичето и момчето, които без свян споделяха всичко. Невидимата стена на отминалото време ще ни разделя.

Аз си вземам душ, той ми приготвя коктейл с джин. Шляпаме боси из прохладния апартамент. Прегръщаме се и се целуваме милион пъти. Аз казвам, че ще му пиша  e-mail всеки ден, той обещава да ми изпрати колет с парфюм и щропвафели от Германия. Залъгваме се и се усмихваме тъжно. Аз знам. И той знае.

Прекарала съм нощта в прегръдките му. Без да се смущавам от това кой какво ще си помисли. Между нас няма условности. Той е по-големият брат, който никога не съм имала. А сега заминава. И когато се върне между нас вече няма да е същото.

Цял ден пием от „специалния коктейл”. Така и не ми каза какво точно сипва в чашата ми. Но аз му се доверявам и поемам на малки глътки вкусната течност с аромат на праскови, джин и още нещо. Ядем ванилов сладолед направо от кутията. Помагам му с багажа. Разглеждаме снимките, събрани в кутия от обувки. Чудим се как и тях да съберем в куфарите.

- Имам да ти показвам нещо. – започвам да търся чантата си. Уж събираме багаж, а сме обърнали апартамента с краката нагоре. Още не сме прибрали нищо в куфарите. Вадя от чантата си няколко снимки и небрежно ги хвърлям върху масичката за кафе. Телефонът ми звъни някъде в бъркотията. Нека си звъни, сега съм заета.

-   Кои са тези? – пита ме той.

-   Синовете на лятото. – усмихвам се аз.

-   Ааа…летните ти любови. Ама и ти си една разбивачка на мъжки сърца.

Смеем се и пием коктейли. Той пали масур трева и леко си дръпва. Навън се свечерява. Аз знам. И той знае. А още не сме стегнали куфарите.

- Ами снимките ти? Синовете на лятото?

- Подарявам ти ги. Нали обичаш да правиш колажи от случайни снимки? На мен не са ми нужни. Но е проява на лош вкус да ги изхвърля.

Той слага снимките в дъното на един от куфарите.

Аз знам. И той знае. Отива си. Ще ми остане само спомен от целувките му. С аромат на ванилов сладолед.

А той ще замине утре. С полет номер „Сбогом”, в 18 часа, до Берлин…