Събуждам се от нечий дъх в шията си и от тежкия аромат на мъжки афтършейв. Сънено повдигам клепачи и слънцето безмилостно пронизва зениците ми. Мигам на парцали и правя муцунки, а той ми се смее, подпрял брадичка на рамото ми.

-         Добро утро! – казвам аз.

-         Часът е почти два следобед, малката.

Кога съм си легнала, по дяволите?!?

-         Ще спиш ли още?

-         Не! Ще те малтретирам сексуално! – заявявам аз, събарям го на леглото му и безцеремонно го възсядам. Той обаче знае как да ми „противодейства” и започва да ме гъделичка.

Гоним се по бельо из апартамента. Аз пищя, той продължава да ме гъделичка. Целуваме се лекичко по устните. Като деца. Като за последно. Той знае. И аз знам. Вътрешно ни се плаче, но сме взели решение. Ще сме максимално щастливи заедно. Без задръжки, без правила. За последно. Той заминава утре, а аз се връщам в моя град. Ще се срещнем пак, но и двамата знаем, че няма да е същото. Вече няма да сме   фалшивото братче и измислената сестричка; момичето и момчето, които без свян споделяха всичко. Невидимата стена на отминалото време ще ни разделя.

Аз си вземам душ, той ми приготвя коктейл с джин. Шляпаме боси из прохладния апартамент. Прегръщаме се и се целуваме милион пъти. Аз казвам, че ще му пиша  e-mail всеки ден, той обещава да ми изпрати колет с парфюм и щропвафели от Германия. Залъгваме се и се усмихваме тъжно. Аз знам. И той знае.

Прекарала съм нощта в прегръдките му. Без да се смущавам от това кой какво ще си помисли. Между нас няма условности. Той е по-големият брат, който никога не съм имала. А сега заминава. И когато се върне между нас вече няма да е същото.

Цял ден пием от „специалния коктейл”. Така и не ми каза какво точно сипва в чашата ми. Но аз му се доверявам и поемам на малки глътки вкусната течност с аромат на праскови, джин и още нещо. Ядем ванилов сладолед направо от кутията. Помагам му с багажа. Разглеждаме снимките, събрани в кутия от обувки. Чудим се как и тях да съберем в куфарите.

- Имам да ти показвам нещо. – започвам да търся чантата си. Уж събираме багаж, а сме обърнали апартамента с краката нагоре. Още не сме прибрали нищо в куфарите. Вадя от чантата си няколко снимки и небрежно ги хвърлям върху масичката за кафе. Телефонът ми звъни някъде в бъркотията. Нека си звъни, сега съм заета.

-   Кои са тези? – пита ме той.

-   Синовете на лятото. – усмихвам се аз.

-   Ааа…летните ти любови. Ама и ти си една разбивачка на мъжки сърца.

Смеем се и пием коктейли. Той пали масур трева и леко си дръпва. Навън се свечерява. Аз знам. И той знае. А още не сме стегнали куфарите.

- Ами снимките ти? Синовете на лятото?

- Подарявам ти ги. Нали обичаш да правиш колажи от случайни снимки? На мен не са ми нужни. Но е проява на лош вкус да ги изхвърля.

Той слага снимките в дъното на един от куфарите.

Аз знам. И той знае. Отива си. Ще ми остане само спомен от целувките му. С аромат на ванилов сладолед.

А той ще замине утре. С полет номер „Сбогом”, в 18 часа, до Берлин…