ноември 17, 2008
· Публикувано в Поля от слънчогледи...
Малката празна стая. Матракът, сложен на голия под. Стените, покрити със снимки. И тя…отпуснала лице в дланите си. Седи си в стаята на топло и нищо не върши. Слуша часовника. Тик-так, тик-так.
Ръцете й не треперят, пулсът й е спокоен. Диша дълбоко, а в очите й не вали дъжд. В стъклата блъска студен вятър. И какво от това? – мисли си тя. Тик-так, тик-так – бързат нанякъде стрелките. А тя не бърза. Стои и чака. Чака звънеца, чака телефона. Но той не звъни.
А тя е спокойна. Няма го парещото усещане в стомаха. Има само тъпо и празно спокойствие. Него го няма, но тя е твърде изморена да го търси.
Седи си и бели портокали. Покрива пода с оранжеви късчета. Изпълва стаята с лепкав оранжев аромат. Седи си и чака. Бели си портокал и слуша часовника. А него още го няма. Тик-так, тик-так…
А може би той не обича портокали?
Ваня Щерева – Портокалово момиче
Аз съм портокалово момиче
с боядисана оранжева коса
В къщите ви всяка вечер
аз надничам от реклама
за оранжеви неща
Чужда съм за теб,недостижима
плашеща назряла суета
Но без теб при мене идва зима
Портокалите престават да растат
Портокалово момиче
със оранжеви мечти
А обвивката ми разсъбличат
твойте маслинови очи
Аз съм портокалово момиче
и подкупно се усмихвамсрещу вас
Знам че само теб не те привличам
моя цвят над тебе няма власт
Зимата пристигна посред лято
Портокалите посърнаха в миг
А пък ти се влюби в цяло ято
от кафяви непораснали жени
Аз съм портокалово момиче.
Нямам дом,будиник и компас
Но надежда имам че след мен
ще тичаш в някой портокалов кръгъл час.
http://www.vbox7.com/play:5482de80
ноември 15, 2008
· Публикувано в Поля от слънчогледи..., Приказно
220 волта променлив ток. 220 волта в неговото тяло. Тя не знаеше какво е синусоидално напрежение, но умееше да създава електричество. Електричество, което течеше по гръбначния му стълб и хвърляше искри от късо съединение всеки път когато се докоснеха. Тя знаеше как.
Той не искаше да я допуска до себе си, но не знаеше как да я спре. Защото всякаква защита изглеждаше жалка пред нейната сила. Мълчанието, разстоянието, яростта. Нищо не можеше да го опази от нея. Тя просто знаеше как.
Пред силата на женствеността й бледнееха и най-добрите военни тактики. Въоръжена с аромат на парфюм в косата и огненочервени нокти. Достатъчно беше да запали цигара, да отпие от чашата му без позволение. Стигаше й само да го докосне с върха на пръстите си. И вече виждаше победата си. Четеше в очите му, че е загубил каузата.
Усещаше напрежението във всеки негов мускул. Всяко движение, всяка фибра, тя вече владееше всичко. Тя и нейното електричество.
Тя и той – две тела. Тя и той – проводници на греховната енергия на хищниците, от които сме произезли. Две тела, които обезумяваха от силата на собственото си електричество. И вече нищо не контролираха. Две тела, които трепереха пред силата на напрежението, което се разливаше в тях.
Неговият дъх в нейната шия. Учестеният пулс. Дланите му, треперещите пръсти. Късото съединение в централната му нервна система. Пълната капитулация пред нейната мощ.
Да, тя знаеше как да създаде електричество. 220 волта променлив ток в едно човешко тяло.
