“Имало едно време…” пише за нея в приказките. Едно време – преди 18 години.

Родила се е преди осемнадесет години. Време достатъчно, за да се превърне в това, което е. И докато болезнено вдишвала първите си глърки въздух, вече чертаела пътя си. Път, който я отвел много далеч. Към стотици срещи и разминавания. Път, който я срещна и с мен. За да мога да й разкажа за истините си. За да мога да изслушам нейните.

Знаеш ли…искам да ти разкажа за нея. Бих могла да ти разкажа за дните й. Но нямам думи за това, което се чете в очите й. Не мога да ти разкажа за откровенията на кафевите й ириси. Защото то се чете само с душата. И колкото и да ти кажа, докато не видиш сам сълзите й, не би я опознал. Докато не прозреш какво събужда усмивките й, не би я разбрал.

Не се усмихвай ехидно, когато говоря за сълзите й, защото са свещени. Не се осмелявай дори да мислиш за тях с присмех. Защото утре или след година тя би могла да плаче и за твоите неоплакани болки. Както е плакала и за моите. За тези, които аз забравях да оплача, да приспя, да успокоя. И със сълзите си тя успокояваше, макар и за кратко, парещата болка в моите рани.

Не се усмихвай така. Не я гледай отвисоко сякаш е слаба. Защото утре може да се нуждаеш от силата й. От сълзите й и от обичта й. Способна е, повярвай ми…Способна е да те обича, заради това, което си. Способна е да те обича и въпреки това. Би могла да те спасява при всяко твое падение. Въпреки теб и въпреки себе си. Въпреки миналото и бъдещето.

И макар животът й да не е приказка, аз мога да го разкажа само така:

Имало едно време – едно време преди осемнадесет години. Един обикновен малък град, в който се родило необикновено момиче. Съдбата й начертала път, по който да върви. Този път я отваждал на много места по света, срещал я с много хора. Но пътят й не бил лек. Минавал през гъсти гори, стръмни планини, опасни мочурища. Често пълнел душата й със страх. Но тя нито за миг не се разколебала и въпреки страха никога не отстъпила дори крачка назад. И макар да не подозирала, тя носела дълбоко в душата си невероятна сила. С нея помагала на хората, които среща. Вървяла дълго в търсене на чудеса. Често падала или била ранявана. Ала никога не изгубила надежда. Изминали са осемнадесет години, откакто пътува. И въпреки всичкото това време още носи търпението в душата си, още пътува с надежда.

Днес, 6575-ия ден от пътуването, аз заставам на пътя й, за да направя поличба. За да предвещая, че ще намери чудесата, които търси. За да й вдъхна търпение да продължи търсенето. За да обещая, че когато на пътя има препятствия, аз ще подам ръка за помощ.

Нейната история има приказно начало. А някъде високо в звездите е написано, че ще има и приказен завършек. И всички ще заживеят щастливо до края на дните си.