Тя пак се появи. Онази тръпка. Моята тръпка в петък вечер.

Не знаеш. Не знаеш за нежният гъдел, който се разхожда из тялото ми. Но аз знам и това е достатъчно. Поне за тази вечер. А тръпката е в мен. Все още мъничка и крехка. Топла. Едва родена.

Може би никога няма да разбереш. Но нея просто я има. Чувствам я, когато си близо. Толкова лека. Едва осезаема. Като дъх, като пеперуда. Една единствена пеперуда в мен. Умело скрила се от теб.

Тя е, която събужда розови облачета по лицето ми, когато ме гледаш. Тя е, която спира дъха ми за миг, когато те срещна случайно. Тя е, която пърха под миглите ми, когато дланите ти докоснат моите. Която ме кара да се взирам в устните ти, докато четеш, а после тайно да ги сънувам.

А ти не знаеш. Все още. Отново. Не си усетил как потръпвам, не си видял. И аз няма да ти позволя да видиш. Засега.

Защото това е моята тръпка и още не искам да я намираш в очите ми. Искам за кратко да й се порадвам сама. Докато пеперудата още е само една. Лека, нежна, магическа. Докато неуверено наднича през зениците ми. Докато  все още заспива в дланите ми. Преди да пожелае да заспива в твоите…

Дойде. Позакъсняла, задъхана от бързане. Завърна се от много, много далеч. За да изпълни земята със себе си.
Дойде, за да върне цвета не избелелите дни. За да вдъхне отдавна изгубения аромат на времето.
Моята пролет.
Промъкна се днес. В моя мързелив следобед. Огледа се в чашата ми студено кафе, усмихна се и ме целуна с лъчите на слънцето.
Дойде. Девствена. Чиста, нодокосната. Окъпана от дъждовете.
Дойде. Бременна. Сякаш бе утробата на земята. Сякаш носеше още незаченатите й плодове. Ягодите и черешите, цветята. Самият живот. Дойде с налятата си гръд. Готова да накърми своите новородени. Дойде жадна да роди живота на тази земя. Дойде, за да бъде майка на простото земно щастие. Дойде, за да отпразнува триумфа си над мрака и зимата.
Дойде. За да ми донесе своите вечери. Да върне моите бягства от свободата.
Дойде. За да накара учениците да бягат от час. Да натроши стъклата на ниските етажи и огледалата на автомобилите с футболна топка.
Дойде. За да оправдае умората ни. Да ни отнеме времето и да го запълни със свобода. Да отвлече вниманието ни от “важните” неща и на ни изведе на разходка.
Дойде. За да свали дебелите ни палта. Да изложи душите ни на показ заедно с тънките блузи и късите поли.
Дойде. И цинична, и романтична. Търсена, но неочаквана. Дойде млада, нахакана и гола. Без задръжки. Моята пролет.

Среща. Но за раздяла. Без дълго обмисляне и без много смисъл. Финални думи и погледи. Върнати ключове.

Неговият чай. Моето – късо, без захар. Почти любов. Бивша. Минала. Преживяна в кратки срокове. Погребален обред без време за оплакване.

 Внезапно. Без сладникаво протакане. Горчиво, рязко, без захар. Без упойка и главозамайване. Бърз разрез. Без кръв. Без болка. С малко цинизъм. И едно късо кафе.

Празни очи. Празни думи. Думи. Прекалено много думи. Малко въздух. Задух. Спазъм. Край.

И въздишка. И лице. И устни, но студени. Сбогом. Малко драма. Много цигари. Пак там – в кафето. Моето късо, без захар.