*За всички онези, които забравиха да ме четат…

Има неща,  които казват, че не можеш да загубиш. Като таланта например. Той, казват, си оставал някъде скътан и само чакал да го открие поредната ти муза, да го отключи. Но дали е така?

Дали наистина дарбите човешки са безсмъртни в смъртните ни тела? Дали не закърняват, не боледуват? А ако болестите са хронични или смъртоносни? Може ли човек да бъде убиец на собствените си истини? На личните си утехи?

Възможно ли е аз да съм неизлечимата левкемия, от която страдат вълците в мен? Аз ли съм  токсичната кръв, която циркулира във вените на собствените ми думи? Убивам ли собствените си упования?

 Или те просто са дълбоко заспали, изтощени от моята безпомощност? Надявам се да се пробудят в някой недописан ден…