0.24 часа. И онова тягостно усещане за безнадеждност, загнездило се отново в гръдния ми кош. По необясними причини.

Онзи филм (помниш ли?). С онази сцена – едно момиче свири на пиано в тъмното и плаче. Тихо. Тайно. А музиката трепти във въздуха…

 А аз нямам пиано. Дори не мога да свиря. Неспособна съм да изплача душата си върху клавишите и да създам музика. Не мога да преразкажа Шопен. Изпод пръстите ми се нижат черни върволици от букви върху бели листове, но това не са ноти, които някой може да изсвири. От моите клавиши не се ражда музика, а само думи, които не могат да пеят. И не мога да изпълня пространството с душата си, не мога да я превърна в звуци.

Само в думи.

Понякога искам да имам пиано. Понякога искам дори да мога да свиря на него. Днес „понякога” е двадесет и четири минути след полунощ. Двадесет и четири минути след полунощ душата ми тъгува по онази безвъзвратно изгубена микроскопична частица от себе си, която се е стопила в целувката си с една снежинка. И настоява да чуе Шопен, да изплаче болката си за онова, което не е успяла да спаси, да задържи.

 И плахо сядам пред единственото подобие на пиано, което имам. За пръв път от много време насам. За да се опитам да направя музика от думите си. Под пръстите ми клавишите плавно потъват и черните върволици се плъзват по белия лист. Навън пак се целуват снежинки и кой ли знае колко човешки души ще се свият, безвъзвратно ограбени в тъмното. Кой знае колко ръце ще искат да могат да свирят тази нощ.

Едно момиче свири на пиано в тъмното и плаче. Тихо. Тайно. Музиката трепти във въздуха… А аз се взирам в светещия правоъгълник пред себе си и пиша. Защото в мъничката ми стая никога не е достатъчно тъмно, че да мога да плача тайно за тъгата си.