Обичам те! И е толкова лесно да го кажа днес. Отне ми време да го постигна, да свикна с мисълта, да го призная. Но вече мога! Изричам го без задръжки, с най-чистите и простички думи, на които съм способна. Защото щастието се крие в най-обикновените неща.

И ето – обичам те! Най-много те обичам сутрин. Някъде по средата на пътя между банята и кафемашината. В онези няколко мига, в които босите ми крака танцуват на пръсти по плочките в коридора. Когато тялото ми още не е напълно будно, а душата ми съдържа единствено собствената си същност. Тогава обичта ми е най-звънка и отчетлива, най-спокойна, най-…необоснована. Защото, когато съм напълно и само себе си, няма нужда нищо да доказвам.

И именно тогава те обичам най-истински. Особено онзи поглед, който открадваш от отражението ми, докато прегръщам тялото си със снежнобяла кърпа. Онзи поглед, който запечатва мимолетната частица голота на сънната ми плът.

После стрелките на часовника се завъртат и ме изпращат в минутата, в която отпивам първата си глътка кафе. Целувам с устни горещата течност, а теб – с душата си, защото нямаш достатъчно плът. В мига, в който целувките ме напускат, в дробовете ми нахлува усещане за утринна прохлада, а душата ми става вместилище на реалността. Денят ми се забързва и ти започваш да избледняваш. Не, не изчезваш, но потъваш между пластовете на ежедневието ми. Изписвам те с пръст върху огледалото – ей така, за всеки случай. А когато се прибера вечер, пак те откривам там – в отражението си. И пак те обичам! Усмихвам се на лъскавата повърхност и продължавам нататък.

До следващата сутрин. Когато отново обиквам същността ти, мое обикновено щастие!