Има ли нещо по-безнадеждно от това да потънеш? Да хлътнеш бездънно, безсрамно, безумно, безДумно…

Има ли нещо по-безнадеждно от това да се влюбиш в една есен? Не в коя да е есен. В твоята персонално безутешна, лично бездомна есен. В есента, която никога не остава достатъчно дълго в живота ти. Която те подлъгва със своята щедрост, а после изведнъж опустява. И ти не можеш да я виниш, защото си даваш сметка, че тя е тук само за малко. Тук е, за да бъде пищна в своята недостатъчност. Тук е, за да те накара ненавременно да я обичаш, ненаситно да я пожелаваш, ненадейно да я изгубиш. Тук е, за да те прелъсти и после да избяга, оставяйки тялото ти тръпнещо в полумрака на подранилия залез.

Познаваш я тази есен, нали? Тази, която идва и ти предлага утеха за ограбеното ти лято. Която ти обещава топлината на слънчева целувка. Промъква се някак неусетно под краката ти и заменя пясъка със зловещо жълти листа. После завива разголената ти плът с кашмирен шал и душата ти, осиротяла след поредната раздяла с морския бряг, решава, че е срещнала новото си спасение. И макар някъде дълбоко в себе си да знаеш, че и тази среща ще се превърне в разминаване, се впускаш в безподобен флирт. Флиртуваш до обезумяване. Жадната ти същност изпива с удоволствие последните лъчи, докато зениците ти запечатват изящния оранж, покрил всемира. И се влюбваш. Глътка по глътка. Във всичко светло, топло, цветно… и сладко. Във всяка жълта ябълка, във всяко оранжево листо, във всяко черно зрънце грозде. Във всеки нежен лъч, плъзнал длан, за да погали паветата, по които стъпваш.

Есента, която обичаш, е бездомна. И в един от бездомните си дни тя започва тихичко да почуква по стъклата на прозорците ти с дъждовни пръсти. Влюбената ти душа опира чело в прозрачната хладна повърхност и й отнема само миг доверчиво да пусне бездомната в чупливия си храм. Точно този миг превръща влюбените в любовници. Флиртът се превръща в сливане на същности.  Душата ти хлътва някъде, в необозрима гънка на времепространството, изгубва се. И в най-върховия миг на прелюдията към вечността разбираш, че да обичаш есента е точно толкова безнадеждно колкото да си осъден на смърт и да се влюбиш в палача си.

Съвсем скоро есента, в която си се влюбил, си отива. Изстива, избледнява… Своенравно задига куфара от килера ти, напълва го с непостоянството си и тръгва, оставяйки мокри стъпки пред входната врата. След нея идва зимата, а после пролетта. Нещата край теб умират, прераждат се. И така до следващата есен, в която безнадеждно да потънеш. Кръговратите са толкова безкрайни, че започваш да се чудиш потъваш ли, или летиш, има ли дъно, към което стремително да падаш, или просто се носиш. Така е красиво да обичаш безмерно, че си склонен да изживяваш личната си безнадеждност отново и отново. Изпращаш есента с натежали и дъхави устни, усмихваш се, а после потреперваш. И дори преди да погледнеш през рамото си знаеш, че зимата вече те прегръща с бялата си жилетка…за да не остане непрегърната душата ти.