Има един стар кръстопът. Ветровете там са силни и студени. Носят стоновете на гладните вълци от много, много далеч. А аз стоя и чакам. Защото съм подранила, а ти закъсняваш. Пристъпвам крачка напред, после крачка назад. Обаче упорито стоя и те чакам. Пръстите ми замръзват. Раменете ми също. Но аз чакам да дойдеш и джентълменски да ми предложиш палтото си. Защото така става в приказките. Всъщност май не е съвсем така. Не си спомням приказка, в която принцесата стои и чака принца на някакъв странен кръстопът За-никъде. Но аз чакам, защото така искам. Защото съм упорита. Защото си вярвам, че ще дойдеш.

Облякла съм си празничната рокля, която преди много години била предопределена за тази среща. И преди няколко часа бях хубава и чиста. После заваля дъжд и роклята се намокри. Шлейфа ми се заплете в някакви тръни и се скъса. Сега съм мокра, кална и раздърпана. Обаче чакам. В приказките принцовете харесват принцесите и в мръсните им дрехи. После ги отвеждат в дворците си и…накрая всички са доволни.

Ох, още те няма. А на мен ми е толкова студено. И няма къде да се скрия. Пък и как да се крия, нали чакам да ме видиш. Защо се бавиш толкова? Друга на мое място би си тръгнала. Обаче моя милост чака. Защото си искам приказния принц. Не се примирявам с по-малко! А, ако прибавим и бял кон, ще е върха. Е, мога и без белия кон да мина, но някак си не върви да крачим пеш до двореца. Губи ми се романтиката. Разваля се цялата приказност.

Да не си помислихте, че съм единствената тук. Нееее. Има и други момичета, които си чакат принцовете. Не съм единствената, която вярва в приказки. Всичките изглеждаме нелепо. Около нас е мокро, студено и кално, обаче ние сме се нагласили като за бал. Пищни рокли, цветя в косите… мръзнем и чакаме. Някои по-предвидливи са си взели чадъри, обаче на моя светлост откъде да й хрумне. Пък и как ме виждаш с празнична рокля, с прическа…и чадър. Нямам друг избор. Ще зъзна и ще чакам. Царският син си заслужава да изтърпя една простуда.

Ето го! Идва! Строен, красив, на бял кон. Абе, мъж-мечта. И се усмихва отдалеч. Имам време за едно последно поглеждане в огледалото. Ох, косата ми малко стърчи. Ей сега ще я оправя. Готово. Нямам нищо по зъбите, нямам кални пръски по лицето. Ето сега свенливо ще се усмихна и ще скрия огледалцето в чантичката си. Той приближава. Вече е съвсем близо. Как да разбера какво си мисли? Зад този поглед със сигурност се крие прекрасната му същност. Колко мило светят очите му когато ми се усмихва. Усещам как страните ми пламват от свян. Точно сега ли трябваше да се изчервя!

Хей! Къде отиваш? Защо ме подмина? Спри! Знаеш ли откога те чакам!?! Хей…

Ти май ме си моят принц, а? „Съжалявам”. Да, аз също. И представа си нямаш колко. Не, не ми се извинявай. Върви. Твоята принцеса те чака. И на нея й е студено. Хайде тръгвай. Не я карай да те чака повече. Тя е прекрасна, специално за теб. Аз ли? Не, предпочитам да остана. Чакам някого.

Има един стар кръстопът. Ветровете там са силни и студени. Носят стоновете на гладните вълци от много, много далеч. А аз стоя и чакам. Чакам теб – моят приказен принц. Толкова ми е студено. И съм така изморена. А времето ми свършва. Защото този студ бавно ме убива отвътре…

Тя вървеше по улицата както всеки ден. Прескачаше същите дупки и стъпваше по същия тротоар. Вървеше потънала в мислите си. Истинска жена – високи обувки, строга рокля, прибрана коса, перфектен грим. Недосегаема, безпогрешна, безусловен владетел на себе си.

- Болките се лекуват,красавице. Стопяват се, отминават, изчезват…

Тя изтръпна, спря. Усети тялото си отмаляло почти пред припадък. Очите й,пълни със сдържани сълзи и въпроси, се обърнаха назад и срещнаха погледа на стария художник. Години наред…години не беше чула нито дума да се отрони от напуканите устни. Сивите очи бяха винаги мъртви, вгледани сякаш отвъд очевидното. Просто уличен художник. Всеки ден на своя ъгъл. Беше се превърнал в неизменна част от пейзажа. Как можеше да знае неща толкова дълбоко скрити в тялото й?

Следващите две минути се изнизаха като в транс. Опомни се в кафенето на отсрещния тротоар. Овладя себе си. Изгони страха от очите си.

-         Какво знаеш ти за моята болка? Дори не знаеш името ми.

-             Аз съм художник. Прехранвам се от това, че забелязвам. От години те виждам да минаваш покрай мен. Виждам как закъсняваш за работа, как бързаш за среща, как се прибираш с компания. Аз съм този… единственият, който те е виждал да плачеш в дъжда. Не знам как се казваш или какво работиш, но знам коя си…

Мълчание. Кафе. Цигара. Бял лист и молив.

-          Не ме рисувай – не искам.

-             А какво искаш? Защо ме доведе тук? За да ти дам истините, които търсиш? Аз нямам отговори.

Още мълчание…

-             „ Нарисувай ми, художнико, сълза. От душата ми вземи боите…” – изрече тя и тъжна усмивка пробяга по лицето й. Как да се скрие от някой, който вижда отвъд очевидното.

- Може би. – каза той.

- Защо ми каза онези неща? Там – на тротоара?

- Защото имаше нужда, красавице. Все някой трябва да види болката ти. Ако с грим и високи обувки можеш да се скриеш от другите, от мен не можеш.

И така около час. Две кафета, няколко цигари. Недомлъвки и отвлечени разговори за една абстрактна болка. Накрая, върху листа имаше една роза.

- Червена, красавице. Специалния цвят на силните жени.

 Тя се усмихна тъжно и пое розата от напуканите му ръце.

-         А защо нарисува бодли? Защо не от “безопасните”. От тези, които не ме карат да плача в дъжда.

-             Защото е истинска. Розите без бодли са изкуствени. Една истина мога да ти дам, красавице. Това е тя. Истинските рози бодат. Другите може да са красиви и безопасни, но са отгледани в парник. Мамят с лъжовен аромат. Виж мен. Ако исках, днес картините ми щяха да висят по стените на галериите, а непознати богаташи щяха да плащат космически суми за тях. Но аз останах на улицата. Близо до хората. Където мога да им подарявам малките си истини. Където виждам отблизо как изтича времето. Така го разбирам истинското изкуство. Да живееш на инат. Напук на всичко и всички. Болката да се смесва в тръпчив коктейл с радостта. Такъв е животът, красавице. Мръсен, пулсиращ. Бодлив…като твоята роза…