Да – моята зима е мъж. Силни ръце, плътен глас и коса, посребрена по слепоочията допълват хладния аристократизъм, така присъщ на външния облик на сезона. Вероятно трябва да му дам друго име, Зима не може да го въплъти, но той не е нито Декември, нито Януари. Той е толкова невъзмутимо себе си, че както и да го нарека няма да успея да побера същността му в име.

Зимата е сезонът най-сложен за обичане. Той има тежък характер. Своенравен, доминантен, затворен, а отвътре толкова несигурен. Неопределено двойствен. От онзи особен тип мъже, които не търсиш, не очакваш, но просто ти се случват. И нещо в цялата им непостижимост те пленява, прави те подвластна на хладната непристъпност в телата им. Завладява те изкушението да се разходиш по тънкия прозрачен лед, зад който крият лицата си. За да провериш дали ще поддаде.

Неговият лед се пропука. Аз го пропуках. Без да го разтапям, за да не изчезне зимния чар. Нужен беше един единствен жест на ловките пръсти. И сега той ме обича. Обича ме най-силно от всички сезони. Обича ме като покровител, като притежател, като клептоман, който се страхува за вещите си. Зимата обича като за последно.  Зимата обича както никой друг!

Той обича да танцувам. Пуска банкнота в калъф за цигулка и уличните музиканти свирят само за мен…за нас. И танцуваме. Обувките ми, безкрайно неподходящи за студената вечер, пристъпват в такт, следвайки уверените му крачки. Дълги копринени чорапи, черна пола, бялата жилетка, която той ми подари – така ме харесва, така ме желае. Тялото ми дотолкова премръзва, че спира да усеща. Следвам неговото тяло в танца механично, а единственото потвърждение, че безчувсвените ми ходила пристъпват е отчетливо кънтящият в ледения въздух звук от черните ми токчета. Казва, че обича да танцува с душата ми без тялото да застава на пътя му. Покорява ме.

Той обича да целувам. Но неговите целувки са различни. Зимата целува до болка. Устните ми, изсушени от студения вятър, се нацепват до кръв. А той безмилостно ме обхваща с ръце и не ми позволява да се отскубна. Казва, че задно с болката, върху разкървавените ми устни ще остане и той. Ще го нося със себе си, с всяко вдишване ще го поемам навътре в гръдния си кош. Покорява ме.

Той обича да съм тиха. Гледа ме неодобрително, когато говоря твърде високо, когато се смея гръмко. Настръхва, когато някой се обърне, за да види откъде идва силния смях. Не обича да съм шумна. Не обича да ме изпуска от очи. Не обича чужди погледи да се разхождат по тялото ми. А когато се случи, той губи усещането си за самоконтрол. Чашите му превишават разумния брой, езикът му става по-хаплив, ръцете му – непремерено силни върху плътта ми. Обхваща го параноя, която не стихва дори когато вече ме е скрил у дома си. Ледено студените му черни ириси неумело прикриват бесния ужас, плъзнал по напукания от мен лед. Нервно проверява ключалките -  страхува се, че ще избягам. Покорява ме.

Той обича да го успокоявам. Слагам ръката си върху леденото му лице, запушвам устата му, за да не изрече думите, които не бива да чувам. Прокарвам пръсти през косата му, а после ги пускам свободно да се разходят по него. Усещам как дишането му влиза в упойващия ритъм на лъжливото спокойствие. Покорявам го! Разсъбличам душата си. Свалям излишното прикритие на премръзналото тяло и я отдавам напълно – безкомпромисно, инстинктивно. Горещото ми безпокойство прелива в ледената му непристъпност. Той се топи, аз се разтварям. Покорява ме.

Той обича да съм душа без тяло. Защото тогава съм най-много отдадена. Такава ме желае. Обича ме – както само лед може да обича стъкло. Привидно идентична съм. С единствената разлика, че не се топя, не поддавам. Покорява ли ме?

Премръзнало слънце се процежда през стъклените ми ръце. Облизвам напукани устни. Настръхвам. Той, моята зима, ме намята с бяла жилетка. „За да не ти е студено на душата” казва, а устните му треперят. Привидно спокоен, но и достатъчно прозорлив, той си дава ясна сметка, че ще избягам. Ще разбия ключалките на тесния за поривите ми дом, ще облека премръзналото си тяло и ще се втурна към нов сезон. Нужен ми е само знак, първият южен порив, който да затопли и раздвижи кръвта.

Признавам, че нещо от Зимата ще ми липсва. Но аз не умея да съществувам в един сезон. Не мога да съм покорена твърде дълго. Ще позимувам още малко. После силно ще парфюмирам бялата жилетка и ще му я оставя. Защото там, където ще избягам, непокорните души не се опитомяват с жилетки.

Има ли нещо по-безнадеждно от това да се влюбиш в една есен? Не в коя да е есен. В твоята персонално безутешна, лично бездомна есен. В есента, която никога не остава достатъчно дълго в живота ти. Която те подлъгва със своята щедрост, а после изведнъж опустява. И ти не можеш да я виниш, защото си даваш сметка, че тя е тук само за малко. Тук е, за да бъде пищна в своята недостатъчност. Тук е, за да те накара ненавременно да я обичаш, ненаситно да я пожелаваш, ненадейно да я изгубиш. Тук е, за да те прелъсти и после да избяга, оставяйки тялото ти тръпнещо в полумрака на подранилия залез.

Познаваш я тази есен, нали? Тази, която идва и ти предлага утеха за ограбеното ти лято. Която ти обещава топлината на слънчева целувка. Промъква се някак неусетно под краката ти и заменя пясъка със зловещо жълти листа. После завива разголената ти плът с кашмирен шал и душата ти, осиротяла след поредната раздяла с морския бряг, решава, че е срещнала новото си спасение. И макар някъде дълбоко в себе си да знаеш, че и тази среща ще се превърне в разминаване, се впускаш в безподобен флирт. Флиртуваш до обезумяване. Жадната ти същност изпива с удоволствие последните лъчи, докато зениците ти запечатват изящния оранж, покрил всемира. И се влюбваш. Глътка по глътка. Във всичко светло, топло, цветно… и сладко. Във всяка жълта ябълка, във всяко оранжево листо, във всяко черно зрънце грозде. Във всеки нежен лъч, плъзнал длан, за да погали паветата, по които стъпваш.

Есента, която обичаш, е бездомна. И в един от бездомните си дни тя започва тихичко да почуква по стъклата на прозорците ти с дъждовни пръсти. Влюбената ти душа опира чело в прозрачната хладна повърхност и й отнема само миг доверчиво да пусне бездомната в чупливия си храм. Точно този миг превръща влюбените в любовници. Флиртът се превръща в сливане на същности.  Душата ти хлътва някъде, в необозрима гънка на времепространството, изгубва се. И в най-върховия миг на прелюдията към вечността разбираш, че да обичаш есента е точно толкова безнадеждно колкото да си осъден на смърт и да се влюбиш в палача си.

Съвсем скоро есента, в която си се влюбил, си отива. Изстива, избледнява… Своенравно задига куфара от килера ти, напълва го с непостоянството си и тръгва, оставяйки мокри стъпки пред входната врата. След нея идва зимата, а после пролетта. Нещата край теб умират, прераждат се. И така до следващата есен, в която безнадеждно да потънеш. Кръговратите са толкова безкрайни, че започваш да се чудиш потъваш ли, или летиш, има ли дъно, към което стремително да падаш, или просто се носиш. Така е красиво да обичаш безмерно, че си склонен да изживяваш личната си безнадеждност отново и отново. Изпращаш есента с натежали и дъхави устни, усмихваш се, а после потреперваш. И дори преди да погледнеш през рамото си знаеш, че зимата вече те прегръща с бялата си жилетка…за да не остане непрегърната душата ти.

В последния ден на август те целувам солено от морския бряг. Гледам те с невиждащите си очи, без рамки, по онзи особено сантиментален начин, по който се гледат старите любовници в миговете на поредната раздяла. Онзи странен примес от безвъзвратност и очакване се е скрил в зениците ми.

А ти си отиваш… за пореден път. Изплъзваш се изпод пръстите ми като вълна… за пореден път. И ръцете ми остават неспособни да те задържат… за пореден път.

И пак разбирам, че ти, мое лято, си тръгваш по-бързо и неочаквано от всеки друг сезон на душата ми. Но повярвай ми – аз пак ще те обичам пясъчно и ще те целувам солено с всеки твой следващ прилив.

Албена,
31.08.2011г.

И ето – обичам те! Най-много те обичам сутрин. Някъде по средата на пътя между банята и кафемашината. В онези няколко мига, в които босите ми крака танцуват на пръсти по плочките в коридора. Когато тялото ми още не е напълно будно, а душата ми съдържа единствено собствената си същност. Тогава обичта ми е най-звънка и отчетлива, най-спокойна, най-…необоснована. Защото, когато съм напълно и само себе си, няма нужда нищо да доказвам.

И именно тогава те обичам най-истински. Особено онзи поглед, който открадваш от отражението ми, докато прегръщам тялото си със снежнобяла кърпа. Онзи поглед, който запечатва мимолетната частица голота на сънната ми плът.

После стрелките на часовника се завъртат и ме изпращат в минутата, в която отпивам първата си глътка кафе. Целувам с устни горещата течност, а теб – с душата си, защото нямаш достатъчно плът. В мига, в който целувките ме напускат, в дробовете ми нахлува усещане за утринна прохлада, а душата ми става вместилище на реалността. Денят ми се забързва и ти започваш да избледняваш. Не, не изчезваш, но потъваш между пластовете на ежедневието ми. Изписвам те с пръст върху огледалото – ей така, за всеки случай. А когато се прибера вечер, пак те откривам там – в отражението си. И пак те обичам! Усмихвам се на лъскавата повърхност и продължавам нататък.

До следващата сутрин. Когато отново обиквам същността ти, мое обикновено щастие!

Онзи филм (помниш ли?). С онази сцена – едно момиче свири на пиано в тъмното и плаче. Тихо. Тайно. А музиката трепти във въздуха…

 А аз нямам пиано. Дори не мога да свиря. Неспособна съм да изплача душата си върху клавишите и да създам музика. Не мога да преразкажа Шопен. Изпод пръстите ми се нижат черни върволици от букви върху бели листове, но това не са ноти, които някой може да изсвири. От моите клавиши не се ражда музика, а само думи, които не могат да пеят. И не мога да изпълня пространството с душата си, не мога да я превърна в звуци.

Само в думи.

Понякога искам да имам пиано. Понякога искам дори да мога да свиря на него. Днес „понякога” е двадесет и четири минути след полунощ. Двадесет и четири минути след полунощ душата ми тъгува по онази безвъзвратно изгубена микроскопична частица от себе си, която се е стопила в целувката си с една снежинка. И настоява да чуе Шопен, да изплаче болката си за онова, което не е успяла да спаси, да задържи.

 И плахо сядам пред единственото подобие на пиано, което имам. За пръв път от много време насам. За да се опитам да направя музика от думите си. Под пръстите ми клавишите плавно потъват и черните върволици се плъзват по белия лист. Навън пак се целуват снежинки и кой ли знае колко човешки души ще се свият, безвъзвратно ограбени в тъмното. Кой знае колко ръце ще искат да могат да свирят тази нощ.

Едно момиче свири на пиано в тъмното и плаче. Тихо. Тайно. Музиката трепти във въздуха… А аз се взирам в светещия правоъгълник пред себе си и пиша. Защото в мъничката ми стая никога не е достатъчно тъмно, че да мога да плача тайно за тъгата си.

Боже мой, откога не съм писал

Нежни стихове с нежна тъга,

Със любов, със душа и със мисъл!

Боже мой, откога, откога!

Завъртя ме туй време желязно

Във зъбчатия свой барабан.

Завъртя ме в къде по-омразни

Зли вършитби, на по-зъл харман.

От какъв ли не вихър пометен,

Доубил неубития стих,

Просто в себе си смазах поета

И с практик-грубиян го смених.

Боже мой, как боли, как чегърта

Тази рана със червей уж тих.

На света, откога за стих мъртъв,

Си му трябва май пак този стих.

Да го стресне, събуди, стъписа,

Да го вдигне от страшния ров…

Боже мой, откога не съм писал!

… И сълза се търкулва на листа —

не сълза, а куршум от любов.

Има неща,  които казват, че не можеш да загубиш. Като таланта например. Той, казват, си оставал някъде скътан и само чакал да го открие поредната ти муза, да го отключи. Но дали е така?

Дали наистина дарбите човешки са безсмъртни в смъртните ни тела? Дали не закърняват, не боледуват? А ако болестите са хронични или смъртоносни? Може ли човек да бъде убиец на собствените си истини? На личните си утехи?

Възможно ли е аз да съм неизлечимата левкемия, от която страдат вълците в мен? Аз ли съм  токсичната кръв, която циркулира във вените на собствените ми думи? Убивам ли собствените си упования?

 Или те просто са дълбоко заспали, изтощени от моята безпомощност? Надявам се да се пробудят в някой недописан ден…

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.

А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!…
И после… после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано…

А там -
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе
син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало – неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба, която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.

Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери…

За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!

P.S.
Може да е трудно да рецитираш Вапцаров
в два сутринта и леко пийнал, но си заслужава!
Мечки за Мимето

Разстла се пролет над тая измъчена земя.

Аз съм аз.
Ти си ти.
Не съм на този свят,
за да сбъдна очакванията ти,
и знам,
че ти също не си на този свят,
за да сбъднеш моите.
Защото аз съм аз
и ти си ти.
И когато ти и аз се срещнем,
е прекрасно.
И когато в срещата си се разминем,
няма какво да се направи.

(За Бога, дано да се срещнем!)