Не сме ли малко ретро с тебе в тази неделна вечер (а може би е понеделник сутрин – ти кажи)? Май ни липсва само джазът, за да се влюбим случайно като по старите филми. Но джаз под уличните лампи няма, поне не в този век, в който живеем аз и ти. А някак си, без музика не ми се получават случайните влюбвания по улиците. Макар и роклята ми да е черно-бяла, не живеем с тебе в черно-бяла лента. Не сме извадени от мюзикъл и не танцуваме по потъналите в сънища тротоари. Нито аз съм трагичната Скарлет, нито ти си един скандален Рет. Не сме на сцена, нито на екран. Не сме “Отнесени от вихъра” и вероятно в този век никога няма да бъдем.

Някакъв необясним цинизъм се е пропил във времето, а през него и в нас. Забравили сме и джаза, и танците, и уличните лампи. Забравили сме да се разхождаме посред нощ с непознат. Да си говорим и да се чуваме.

И представа нямаш какви услия ми коства тази неделна вечер. Колко ми е студено в черно-бялата рокля и колко ми струва да прехапвам острия си език, когато споря с теб. Защото комбинацията от джазовата сцена и грубия реализъм ми изглежда като проява на лош вкус. Отровените смъртоносно думи нямат място в дъждовните сцени от филмите. Ако тази нощ аз и ти сме в някой стар филм, то на тези, които го гледат ще им се стори, че някой жестоко ни е объркал репликите. И вместо театрално да се питаме “да бъдеш или да не бъдеш”  се гледаме някак реално и говорим за опасните големи риби в реката, за теченията, за кражбите и за запетаите. Не ми се вярва някой да си купи билет за филм като този, в който се разхождаме тази нощ. Може би само влюбените, но не заради моята и твоята блестяща игра на екрана, а за да се скрият за малко в тъмното кино, да останат сами с трагикомичните ни образи и на излизане да се успокоят, че не са като нас.

А някак изключително не като по филмите идва и сцената, в която аз си тръгвам. Качвам се в таксито с лаконичното, реалното, профанното “Лека нощ”. И толкова. Липсва му развръзка на този наш филм, кулминация. Липсва му усещането за завършена любовна история. Май му липсва влюбването като цяло. И определено не като в ретро филм аз няма драматично да се обърна през рамо и да те спра с вик, нито ти пък ще подгониш таксито ми в опит да ме задържиш. Защото колкото и ретро да изглеждаме с теб тази нощ, все пак живеем в това днес, съществуваме в него и то съществува в нас. А в него джазът липсва и хората не се влюбват случайно посреднощ по улиците. Между репликите ни не се чува саксофон, а думите ни са по своему лишени от романтика, от усещане за вечност и щастлив край. И някак в пет след полунощ, рано в понеделник сутрин, нямаме много време да бъдем актьори. И ако изобщо имаме намерение да се обичаме ще бъде по някой по-простичък начин, с по-обикновени думи, малко по-рязко и малко по-хапливо. С малко повече цинизъм, пропил се през времето в нас, с малко повече реализъм и малко по-прагматично. И няма да имаме нужда от джаз. Ще имаме само нужда от време – да се виждаме, вместо само да се гледаме и да се чуваме, вместо само да се слушаме.

Ако някой продуцент види тази нощ на лента, мен определено няма да ме изберат за главната роля в следващия бродуейски мюзикъл. Защото, макар да ми се иска, тази нощ нямаше саксофони и аз не се влюбих случайно. Може би само откраднах отчасти историята ти и я пренаписах с моите поизкривени думи.

А колко малко ми трябваше, за да те обичам като на кино, на изтъркана филмова лента. Но ти не си моят Радо, а аз не съм твоята Албена… и, повярвай ми, не “Всичко е любов”.